Клуб „Кемъл“ полностью

— Три години не са чак толкова много време, агент Форд. Не могат да се сравнят с годините, през които си служил на страната си. А за съжаление, колкото и несправедливо да звучи, за хората се съди по начина, по който са завършили кариерата си.

— Да, но ако сега направя погрешна стъпка, спокойно може да се окаже, че нямам какво да завършвам — отбеляза Алекс.

— Има и друго, което също е важно — невъзмутимо продължи Стоун. — Краят на кариерата остава най-жив и в собствената ти памет. Защото след него ще имаш време да съжаляваш може би десетилетия. А това вече е много време.

Не след дълго се разделиха и Алекс тръгна към колата си. В думите на Стоун имаше смисъл. Честно призна пред себе си, че не е съвсем наясно относно всички обстоятелства около смъртта на Патрик Джонсън. Наркотиците действително изглеждаха прекалено удобни, особено на фона на другите детайли. Не бе вложил душата си в това разследване и го започна с предварителната нагласа да приеме заключенията на ФБР. Всъщност нищо не му пречеше да се зарови малко по-дълбоко. В крайна сметка това му беше работата.

А Стоун беше прав и в друго отношение. След инцидента Алекс остана на служба, защото не искаше да приключи кариерата си с инвалидна пенсия. Но не искаше да я приключи и с формално участие в едно важно разследване. Тук ставаше въпрос за професионалната му чест.

Оливър Стоун изчака, докато агент Форд се скри от погледа му, после се обърна и бързо закрачи към гробището. Влезе в къщата, вдигна взетия назаем телефон на Милтън и разказа на Кейлъб за току-що приключилата среща.

— Беше дар от съдбата, който просто не можех да пропусна — обясни той.

— Но не му каза, че сме били свидетели на убийството, нали?

— Агент Форд е федерален служител. Ако му бях казал, той щеше да постъпи според разпоредбите. Сега ми остава да се надявам, че ще успее да изрови нещо в НРЦ, до което ние няма как да се доберем.

— Няма ли да се изложи на опасност? След като НРЦ са започнали да ликвидират собствените си служители, нищо няма да им попречи да видят сметката и на един от Сикрет Сървис.

— Форд е опитен агент, но това не означава, че няма да поемем ролята на негови ангели-пазители, нали?

Стоун прекъсна разговора, после изведнъж се сети, че цял ден не е ял, и отиде в кухнята да си направи супа. Седна да хапне пред малкия огън, който запали в камината. Независимо от сезона, гробищата винаги бяха студени.

След вечеря се настани в продъненото кресло и разгърна една книга от еклектичната колекция, която бе успял да събере с помощта на Кейлъб. Това беше всичко, което му беше останало: приятелите, книгите, няколко теории и малко спомени.

Погледна към кутията със снимките, остави книгата и стана да извади албумите въпреки съпротивата на разума си. През следващия един час се отдаде на спомените. В ръцете му най-често се задържаха малкото снимки на дъщеря му. На една от тях момиченцето държеше букет маргаритки, които бяха любимите й цветя. На друга снимка духаше свещта върху голяма торта. На ръката й имаше няколко шева, направени след падане върху натрошени стъкла, а тортата беше награда за храброто й поведение. Спомените му за детето бяха толкова малко, че той ревниво пазеше всеки един от тях.

Накрая мислите му неизбежно се насочиха към последната нощ. Къщата им беше на усамотено място — нещо, за което настоя работодателят му. Едва след нападението Стоун разбра истинските причини за това настояване.

Спомни си скърцането на отварящата се врата. Детето бе изчезнало, а той и съпругата му едва успяха да се измъкнат през прозореца, когато стрелбата започна. Куршумите го зажилиха като смъртоносни комари. После жена му извика веднъж и това беше всичко. Беше мъртва. Стоун уби двама от нападателите, използвайки собственото им оръжие. След което успя да се измъкне.

През онази нощ за последен път видя жена си и дъщеря си. На следващия ден нещата изглеждаха така, сякаш нищо не се е случило. Къщата беше опразнена, а следите от смъртоносното нападение — заличени. Все едно, че семейството му никога не бе съществувало. Опитите му да открие дъщеря си продължиха години, но завършиха без успех. Бет. Името й беше Елизабет, но те й казваха Бет. Беше красиво дете и баща й много се гордееше с нея. Преди да я изгуби завинаги.

Когато накрая научи истината за фаталната нощ, Стоун бе обзет от желание за мъст. Но после се случи нещо, което прогони тези мисли от съзнанието му. Във вестника прочете за смъртта на един човек. Важен човек на служба в чужда страна. Причините за смъртта му останаха тайна. Бе оставил след себе си жена и деца. И в това убийство Стоун откри почерка на своя работодател. Просто защото сценарият му беше познат.

Точно тогава си даде сметка, че не заслужава да бъде отмъстен дори заради убитата си жена и отвлеченото дете. Греховете му бяха много, скрити под плаща на патриотизма.