— Харесвам президентите, които водят активен живот — кимна Алекс. Както всички хора, и държавните глави запълваха времето си по различен начин. Някои не мърдаха от бюрото по дванайсет часа на ден, после обличаха смокинг и уважаваха поредното светско събитие на столицата, а накрая се затваряха в частните си кабинети и загряваха телефоните до малките часове на нощта. Други предпочитаха постоянното движение в рамките на работния ден, след което дърпаха шалтера. Самият Алекс не приемаше този стил, твърдо убеден, че работата на държавния глава не може да бъде свързана с постоянно шарене напред-назад.
Навлезе в парка „Лафайет“ и с изненада забеляза светлината в малката палатка на Оливър Стоун. Ето един човек, с когото мога да си поговоря, зарадва се той.
Изправи се пред осветения вход и тихо подвикна:
— Оливър?
Платнената преграда се отмести и пред него се появи непознат човек.
— Извинете — обърка се Алекс. — Търсех един…
— Агент Форд — усмихна се Стоун и направи крачка напред.
— Оливър, ти ли си?!
Стоун потърка обръснатото си лице и усмивката му стана по-широка.
— От време на време човек се нуждае от малко освежаване, нали?
— Снощи се отбих да те видя.
— Аделфия ми каза. Нашите партии шах започнаха да ми липсват.
— Боя се, че не съм достатъчно добър за теб.
— О, напредваш, при това доста бързо — любезно отвърна Стоун.
Докато служеше в охраната на Белия дом, Алекс използваше всяка свободна минута, за да се отбие при Стоун. Отначало го правеше като част от служебните си задължения, които включваха проверка на всички чудаци, които присъстваха в съседния парк. Тогава ги приемаше като врагове, а заедно с тях и всички останали човешки същества, които се намираха на по-малко от километър от Белия дом и нямаха на ревера си значката на Сикрет Сървис.
Оливър Стоун събуди любопитството му с факта, че е човек без минало. Говореше се, че някога бил държавен служител, но това бяха откъслечни и непотвърдени слухове. Потърси сведения за него във всички възможни архиви, но не намери нищо. Направи опит да разбере какво се крие зад името Оливър Стоун, което очевидно беше псевдоним. Успя да снеме отпечатъците му и ги вкара в системата за идентификация на пръстови отпечатъци на ФБР, но и там нямаше данни за него. Продължи да търси във военните архиви, компютърните бази данни на тяхната собствена служба и където още се сети. Но без резултат. За Съединените щати лицето Оливър Стоун просто не съществуваше.
Веднъж го проследи до къщичката на гробищата. Църковните служители отказаха да му дадат каквито и да било сведения за своя работник, а той нямаше причини да ги притиска. Няколко пъти остана да го гледа как работи по алеите и между надгробните плочи, питайки се дали да не претърси жилището му, докато го няма. Но нещо в този човек го накара да се откаже от идеята. От него се излъчваше особено достойнство и дълбока искреност.
— Какво те води насам? — попита Стоун.
— Просто минавах. Аделфия каза, че си бил на някаква среща.
— Тя обича да преувеличава. Видях се с приятели в парка на Музейния комплекс. Вечер обичаме да се събираме там. — Помълча, после попита: — Как вървят нещата във ВОБ?
— Както обикновено. Претрупани сме с работа.
— Четох, че са убили един от вашите.
— Да — кимна Алекс. — Патрик Джонсън. Работеше в Националния център за оценка на заплахите. На практика той вече е към НРЦ, но ние участваме в разследването, защото Джонсън все още се водеше при нас.
—
Алекс се поколеба. Нямаше причина да не признае за участието си, тъй като разследването не беше официално засекретено.
— Изпратиха ме да поогледам, макар че случаят е малко или повече разрешен — отвърна той.
— Не съм чул такова нещо.
— Откриха хероин в дома му. Преобладава мнението, че е бил убит от хората, на които го е продавал.
Не спомена за обаждането на Ан Джефрис, тъй като този факт беше неизвестен за обществеността.
— А какво е твоето мнение? — подхвърли Стоун, заковал очи върху лицето му.
— Нямам категорично мнение — сви рамене Алекс. — Освен това ние сме нещо като придатък на ФБР.
— Но човекът
— Тъй ли? — любопитно го погледна Форд. — И какво?
— Наблюдавам те от години, агент Форд. Ти си съвестен и съобразителен, притежаваш здрав инстинкт. Мисля, че трябва да използваш тези качества за разплитане на случая. Ако работата на този човек е имала отношение към националната сигурност, две очи в повече не са излишни.
— Прегледах всички доказателства, Оливър. Искаш да кажеш, че може и да не е заради дрогата?
— Именно. Ако не е заради дрогата, за какво друго може да бъде? Според мен този въпрос трябва да получи задълбочен и изчерпателен отговор. Който може би се крие в естеството на работата му. А дрогата може би е била подхвърлена само за да скрие нещо друго.
— Едва ли — поклати глава Алекс. — А ако трябва да бъда честен, ще добавя, че НРЦ е голямо и опасно гнездо на змии за човек, на когото остават три години до пенсия.
