Kolekcionerut na kosti полностью

„Гринуич “ и „Франклин“ - „Гросъри уърлд “

-      Това стеснява търсенето - отбеляза саркастично Сакс. - До целия град.

-      Имай търпение - каза Райм.

Мел Купър започна да оглежда сламките, намерени от Сакс.

-      Нищо особено.

Той ги хвърли настрани.

-      Нови ли са? - попита Райм.

Ако бяха, щяха да проверят в магазините дали не са про­давали и метли заедно с телешкото,

Но Купър отвърна:

-      Мислих си го. От преди поне шест месеца е.

Изтърси следовите улики от облеклото на немкинята вър­ху един лист.

-      Тук има няколко неща. Първо - пръст.

-      Достатъчно ли е за плътностен градиент?

-      Не. Обикновена пръст. Вероятно от сцената на прес­тъплението.

Купър огледа останалите неща, които бе изчеткал от оца­паните с кръв дрехи.

-      Прах от тухли. Откъде толкова много?

-      От плъховете, които застрелях. Стените бяха тухлени.

-      Застреляла си ги? На местопрестъплението! - възму­ти се Райм.

-      Ами да - оправда се Сакс. - Бяха я накачулили.

Райм се ядоса, но не каза нищо. Само добави:

-      Значи да очакваме всякакви замърсители в резултат от стрелбата: олово, арсен, сажди, сребро.

-      Я... още едно парче от червеникав велур. От ръкави­цата. И... ново влакно, различно.

Криминолозите умират за влакна. Това беше тънко, си­во, едва видимо с просто око.

-      Чудесно - възкликна Райм. - Какво още?

-      Ето снимките с отпечатъците - каза Сакс. - Единия от гърлото ѝ и другия от земята.

-      Добре - каза Райм и ги огледа внимателно.

По лицето му премина едва сдържана усмивка на три­умф. Сякаш се боеше да се радва прибързано, защото не е професионално.

Той още оглеждаше снимките, когато в стаята влезе Джим Полинг. Заобиколи парализирания и се приближи към Селито.

-      Идвам от местопрестъплението - заяви той. - Спаси­ли сте жертвата. Чудесна работа, момчета. - Кимна към Сакс, за да ѝ покаже, че има предвид и нея. - Мръсникът да не е отвлякъл нова жертва?

-      Ако не е, скоро ще го направи - промърмори Райм.

-      Тъкмо работим по уликите.

-      Джим, скъсах се да те търся. Звънях дори при кмета - каза Селито.

-      Бях при началника. Наложи се да го моля за подкреп­ления. Още петдесет от хората ми бяха прехвърлени към ох­раната на ООН-то.

-      Капитане, трябва да обсъдим нещо. Имаме проблем. Нещо се случи на последната сцена.

-      Проблем ли? - изгърмя неочакван глас от вратата. - Кой има проблеми? Какви проблеми?

На вратата стоеше висок слаб мъж. Беше черен като кат­ран и носеше смешен зелен костюм, обувките му блестяха като слънца. Сърцето на Райм се сви:

-      Делрей!

-      Здравейте, Линкълн Райм. Най-великият в Ню Йорк. Здрасти, Лон. И Джим Полинг, как е, друже?

Зад Делрей чакаха петима мъже и една жена. Райм вед­нага разбра какво правят тук федералните агенти. Делрей огледа присъстващите в стаята, задържа очи за миг върху Сакс, после ги отмести.

-      Какво искаш? - изсъска Полинг.

-      Не можеш ли още да познаеш, смешнико? Вече сте вън от играта. Взимаме ви случая. Да, точно така. Направо от ръчичките.

17.

Делрей заобиколи леглото на Райм, като хвърли на паралитика подигравателен поглед. Някои хора имат удивител­ната способност да унижават другите, без дори да им проду­мат.

Линкълн Райм познаваше много добре това поведение.

-      Я гледай! - възкликна Делрей и посочи леглото „Клинитрон“. - Това от „Междузвездни войни“ ли е?

Хайде, момчета, скачайте в космическия кораб.

-      Изчезвай, Делрей - каза Полинг. - Случаят е наш.

-      Как е пациентът, докторе?

Капитанът пристъпи извисяващия се над него федера­лен агент:

-      Делрей, чуваш ли? Изчезвай оттук.

-      Човече, и аз искам един такъв. Да си наместя задника върху него и да гледам телевизия. Линкълн, как си, братче. От години не сме се виждали.

-      Том, някой разреши ли на тези хора да влязат? - по­пита Райм.

-      Не, влязоха дори без да почукат.

-      Никой не ви е разрешил да влизате - каза Райм. - Така че бихте ли ни освободили от присъствието си?

-      Имам разрешение за обиск - отвърна Делрей, като потупа джоба на ризата си.

Десният показалец на Амелия Сакс започна да чопли па­леца, който всеки момент щеше да се разкърви.

Делрей се огледа. Очевидно бе впечатлен от импровизи­раната им лаборатория, но бързо се отърси от това чувство:

-      Поемаме случая, съжалявам.

В цялата си двадесетгодишна полицейска практика Райм не бе виждал подобно безпардонно вмешателство.

-      Върви по дяволите, Делрей - започна Селито, - защо не се зае със случая от самото начало?

-      Защо не съм се заел ли? Никой не ме е уведомил за него. Вие защо не ми се обадихте?

-      Ами... - Селито погледна за помощ Полинг, който каза:

-      Изпратихме ти покана за консултация по случая. Не бяхме длъжни да те уведомим лично.

-      Консултация. А, да. И как точно изпратихте покана­та? С „Пони експрес“? Или с препоръчано писмо? Кажи ми, Джим, каква е ползата да получа поканата да участвам като експерт един ден след започването на разследването?

-      Сметнахме, че няма да имаме голяма полза от помощ­та ти - отвърна Полинг.