Kolekcionerut na kosti полностью

-      Какви ти терористи - възрази Райм.

-      Мирната конференция на ООН. Един информатор ми подшушна, че на летището се подготвя нещо. Там, откъдето убиецът е отвлякъл първите си жертви.

-      Не бих го определил като терорист - намеси се До­бинс. - Това, което става в главата му, е мотивирано психо­логически. Не идеологически.

-      Е, ние така го виждаме. Уважавам мнението ви. Но сега ние се занимаваме със случая.

Райм се отказа от спора. Умората го смазваше. Сега му се искаше Селито и помощникът му с нарязаното лице изобщо да не му се бяха мяркали тази сутрин. Искаше му се никога да не се беше срещал с Амелия Сакс. Искаше му се да не беше обличал тази ослепително бяла риза, която сега стискаше врата му.

Даде си сметка, че Делрей му говори нещо.

-      Моля? - Райм вдигна вежди.

-      Казвах, не може ли убиецът да има и политически мотиви?

-      Мотивите не ме засягат - отвърна Райм. - Интересу­ват ме уликите.

Делрей хвърли поглед към масичката на Купър:

-      Значи случаят е наш. Всички ли сме съгласни?

-      Какво ще правим? - попита Селито.

-      Можете да ни подкрепите с хора. Или да зарежете всичко. Сега ще взема уликите, ако нямате нищо против.

Банкс се поколеба.

-      Дай му ги - заповяда Селито.

Младият полицай вдигна пликчетата с улики от послед­ното местопрестъпление и ги напъха в голям найлонов плик. Делрей протегна ръце. Банкс погледна хилавите му пръсти, тръсна плика върху масата и се оттегли в противоположния край на стаята - където стояха всички полицаи. Райм леже­ше в неутралната зона между двата лагера, Амелия Сакс стър­чеше до леглото му.

Делрей се обърна към нея:

-      Полицай Сакс?

Тя погледна Райм, после отвърна:

- Да?

-      Комисар Екерт нареди да дойдете с нас, за да ви раз­питаме за сцените на престъпленията. Каза да се явите на новата си служба в понеделник.

Тя кимна.

Делрей се обърна към Райм и каза искрено:

-      Не се тревожи, Линкълн. Ще го пипнем. Следващия път като чуеш за него, главата му ще стърчи на кол пред портите на града.

После кимна на останалите агенти, които прибраха ули­ките и заслизаха надолу. Делрей подвикна на Сакс от вратата:

-      Идвате ли, полицай?

Тя се изпъна, събрала неловко ръце, като ученичка, ко­ято е отишла на някакъв купон, а сега съжалява.

-      След малко.

Делрей заслиза по стълбите.

-      Мръсници - промърмори Банкс и тръсна бележника си върху масата. - Не мога да повярвам.

Сакс запристъпя от крак на крак.

-      Тръгвай, Амелия - подкани я Райм. - Не ги карай да те чакат.

Тя се приближи към леглото.

-      Линкълн...

-      Няма нищо. Постъпила си, както си намерила за добре.

-      Нямах никаква работа на местопрестъпленията - за­почна да се оправдава тя. - Никога не съм искала да се зани­мавам с криминология.

-      Няма и да ти се налага повече. Всичко свърши.

Тя се запъти към вратата, после се обърна и изсъска:

-      Не те е грижа за нищо друго освен за уликите, нали?

Селито и Банкс се спогледаха объркано, но тя не им обър­на внимание.

-      Том, би ли изпратил Амелия?

-      Това е само игра за теб, нали? - продължи тя. - Монеле...

-      Кой?

Очите ѝ пламнаха.

-      Ето! Виждаш ли? Дори не си спомняш името ѝ. Моне­ле Гегнер, момичето в тунела... тя бе само част от играта. Плъховете лазеха по тялото ѝ, а ти каза само: „Такъв им е нравът.“ Нрав ли? Тя никога няма да се съвземе от този ужас, а ти се интересуваш само от скъпоценните си улики.

-      При живи хора - започна да я поучава Райм - раните, причинени от гризачи, винаги са повърхностни. Още след първото ухапване се появява опасността от бяс. Какво ще ѝ ста­не, ако изчака още малко?

-      Защо не попиташ какво мисли тя?

Сакс се усмихна странно. Като медицинските сестри, ко­ито мразят паралитици. Обръщат се към пациентите си с та­кива престорени усмивки. Добрата Амелия Сакс не му ха­ресваше, предпочиташе я ядосана...

-      Отговори ми на един въпрос, Райм. Защо поиска аз да се заема със сцените?

-      Том, гостенката ни много се задържа. Би ли я...

-      Линкълн... - започна болногледачът.

-      Том, помолих те нещо.

-      Защото нищо не разбирам - отговори си сама Сакс. - Ето защо! Не искаше да използваш истински специалист криминолог, защото нямаше ти да водиш разследването. Но мен... можеше да ме управляваш: ела тук, иди там. Правех точно каквото ти искаше, без да се противя.

-      О, бунта на мравките... - каза подигравателно Райм, вдигна очи към тавана.

-      Само че аз не съм ти подчинена. Още от самото нача­ло не исках да се занимавам с това.

-      И аз не исках да започвам разследването. Но ето ни заедно. В леглото. Е, поне единия.

Той се усмихна ледено. По-студено, отколкото тя може­ше да издържи.

-      Ти си просто едно разглезено дете, Райм.

-      Полицай, време е да си вървите - излая Селито.

Но тя продължи:

-      Не си в състояние сам да си обхождаш сцените и съжаля­вам за това. Но рискуваш да провалиш разследването само за да погъделичкаш самолюбието си, затова върви по дяволите.

Тя грабна фуражката си и изхвърча от стаята.