– Харесва ми косата ти – заяви Орландо. – Толкова е лъскава и жълта.
– Благодаря ти – отвърна Робин. – А имаш ли други рисунки там вътре?
Орландо кимна.
– Може ли една бисквита? – помоли тя Една.
– Ще ми покажеш ли другите си рисунки? – попита Робин, докато Орландо дъвчеше.
След като поразсъждава за кратко, момичето отвори орангутана си.
Отвътре излязоха сноп смачкани рисунки, направени върху листове с различна големина и цветове. Нито Страйк, нито Робин понечиха да ги обърнат откъм опаката страна отначало, само изказаха похвали, когато Орландо ги разпростря по масата. Робин заразпитва за ярката риба и танцуващите ангели, които Орландо беше нарисувала с пастели. Възхитена от хвалбите им, Орландо бръкна по-дълбоко в торбата, за да извади работните си материали. И ето че се появи използвана сива касета от пишеща машина с тънка лента, носеща обърнатите наопаки думи, които бяха напечатани с нея. Страйк устоя на импулса да я грабне веднага, когато тя бе затрупана под метална кутия с цветни моливи и друга с ментови бонбони, но не я изпускаше от очи, докато Орландо показваше рисунка на пеперуда, под която от обратната страна прозираха небрежно надраскани редове.
Насърчавана от Робин, Орландо взе да вади още вещи: лист със стикери, пощенска картичка с изглед от Мендип Хилс, кръгъл магнит за хладилник с надпис „Внимавай! Можеш да се озовеш в романа ми!“. Накрая им показа три изображения върху хартия с по-добро качество: две илюстрации за книга и модел за корица.
– Татко ми ги даде от неговата работа – съобщи Орландо. – Данулчар ме пипаше, когато ги исках – заяви тя и посочи ярката картинка, която Страйк разпозна: „Кенгуруто Кайла, което обичаше да скача“. Орландо бе добавила на Кайла шапка и ръчна чанта с флуоресцентни маркери.
Доволна да види Орландо така разговорлива, Една направи още кафе. Притеснени от напредващото време, но предпазливи да не предизвикат избухване и прибиране на всички съкровища, Робин и Страйк бъбреха с момичето, докато вземаха в ръце и разглеждаха ред по ред листовете от масата. Когато решеше, че нещо може да представлява интерес, Робин го плъзваше леко към Страйк.
На гърба на рисунката с пеперудата имаше списък с имена:
Сам Бревил. Еди Бойн? Едуард Баскинвил? Стивън Брук?
Пощенската картичка от Мендип Хилс беше изпратена през юли и на нея бе написано кратко послание:
Времето е чудесно, хотелът е разочароващ. Надявам се книгата да върви добре! Вхх
Друго написано на ръка нямаше. Няколко от рисунките на Орландо бяха познати на Страйк от предишното му посещение. Една бе нарисувана на гърба на детско меню от ресторант, а друга – на гърба на сметка за газ за домакинството на Куин.
– Е, ние да тръгваме – каза Страйк, като допи кафето си и демонстрира доста прилично показно съжаление.
Наглед разсеяно продължаваше да държи проекта за корица на романа „Върху опасните скали“ на Доркъс Пенгълий. Раздърпана жена лежеше възнак върху каменист пясъчен бряг сред високи канари, а над нея падаше сянката на мъж. Орландо беше нарисувала черна риба в сините морски води. Под листа Страйк къташе използваната машинописна касета.
– Не искам да си отиваш – обърна се Орландо към Робин, внезапно напрегната и готова да ревне.
– Прекарахме си чудесно, нали? – каза й Робин. – Сигурна съм, че пак ще се видим. Имаш от мен огледалцето с фламингото, а аз от теб – картинката с червеношийката...
Ала Орландо вече виеше и тропаше с крака. Тя не искаше ново сбогуване. Под прикритието на ескалиращата олелия Страйк сръчно уви машинописната касета в илюстрацията на „Върху опасните скали“ и я пъхна в джоба си, чиста от негови отпечатъци.
Пет минути по-късно вече бяха на улицата и Робин беше доста разстроена, тъй като Орландо рева и се вкопчи в нея, докато вървяха по коридора. Една трябваше със сила да я удържи да не ги последва.
– Горкото момиче – промълви тихо Робин, та любопитният полицай да не ги чуе. – О, господи, това беше ужасно.
– Затова пък полезно – отбеляза Страйк.
– Взе ли машинописната лента?
– Да – отговори Страйк, озърна се през рамо да се увери, че полицаят вече не се вижда, и извади касетата, увита в проекта за корица на Доркъс, след което я пусна в пликче за улики. – И дори още нещо.
– Сериозно? – учудена попита Робин.
– Възможна следа – обясни Страйк. – Може и нищо да не е.
Той погледна часовника си и ускори крачка, като трепна от болката в протестиращото си коляно.
– Налага се да се забързам, иначе ще закъснея за Фанкорт.
Когато двайсет минути по-късно вече седяха във влака на метрото, отнасящ ги към центъра на Лондон, Страйк попита:
– Нали си наясно какво трябва да свършиш следобед?
– Напълно наясно – отвърна Робин, но с нотка на резервираност.
– Знам, че не е приятна задача...
– Не това ме притеснява.
– И както казах, не би трябвало да е опасно – добави той, готов да се изправи, тъй като приближаваха Тотнъм Корт Роуд, – но...
Нещо го накара да размисли и между гъстите му вежди се появи лека бръчка.
– Косата ти – каза той.
– Какво й е? – попита Робин и притеснено вдигна ръка към нея.
– Много е запомняща се – обясни Страйк. – Нямаш ли шапка?
