– Къде си? – попита тя и му прозвуча нервна.
Чуваха се шумовете на пъба – разговори и смехове.
– В Крауч Енд.
– О, боже – промълви тя едва чуто. – Ще ти отнеме цяла вечност...
– Ще взема такси – увери я той. – Пристигам по най-бързия начин.
Защо Матю бе избрал пъб в „Уотърлу“, почуди се Страйк, докато се движеше с таксито по Ъпър Стрийт. За да е сигурен, че Страйк ще трябва да пътува дълго? За отмъщение, дето при предишните им опити за среща Страйк беше избирал заведения, удобни за него? Страйк се надяваше, че в „Кингс Армс“ сервират храна. Внезапно се почувства много гладен.
Отне му четирийсет минути да стигне до мястото, отчасти защото по улицата с работнически жилища от деветнайсети век, на която се намираше пъбът, беше невъзможно да се мине с автомобил. Страйк предпочете да слезе и да сложи край на опитите на навъсения шофьор на таксито да намери логика в номерацията на сградите, която очевидно не следваше нормалната последователност, и продължи пеша. Питаше се дали Матю не е избрал заведението тъкмо защото бе трудно за откриване.
„Кингс Армс“ се оказа живописен викториански ъглов пъб, входовете на който бяха заобиколени от млади мъже в костюми, явно дошли от работа, и такива, които приличаха на студенти. Всички пушеха и пиеха. Малкото множество бързо се раздели пред него при приближаването му, като му отвори по-широко пространство, отколото бе нужно дори за мъж с неговите размери. Когато прекоси прага към малкия бар, Страйк се зачуди – не без известна спотаена надежда, че може да се случи – дали няма да го помолят да напусне заради мръсните му дрехи.
Междувременно в шумния заден салон, който всъщност беше вътрешен двор със стъклен покрив, задръстен със стари мебели, Матю си гледаше часовника.
– Почти и петнайсет е – уведоми той Робин.
Изряден в своя костюм и вратовръзка, той беше – както обикновено – най-хубавият мъж в салона. Робин беше свикнала жените да го оглеждат, когато минаваше край тях; така и не можа да реши доколко Матю си даваше сметка за бързите им пламнали погледи. Седнал на дългата дървена пейка, която бяха принудени да споделят с компания шумни студенти, висок метър и осемдесет, с мъжествена раздвоена брадичка и искрящи сини очи, той приличаше на породист жребец, затворен в конюшня с планински понита.
– Ето го и него – съобщи Робин с бликнало облекчение, примесено с мрачно предчувствие.
Страйк сякаш бе станал по-едър и грубоват, откакто напусна офиса. Движеше се с лекота към тях през препълненото помещение, с поглед към яркорусата глава на Робин. В едната си голяма ръка държеше халба „Хопхед“. Матю се изправи. Имаше вид, сякаш се напряга, приготвен за изпитание.
– Корморан... здравей... откри го.
– Ти си Матю – каза Страйк и протегна ръка. – Съжалявам, че закъснях толкова. Опитах се да се измъкна по-рано, но бях с един, на когото не можеш да обърнеш гръб без позволение.
Матю му отвърна с безизразна усмивка. Очаквал бе Страйк да сипе тъкмо такива коментари: драматизиращи работата му, целящи да й придадат мистериозност. А и имаше вид, сякаш бе сменявал гума.
– Сядай – каза Робин на Страйк притеснено, като се отмести толкова в края на пейката, че имаше опасност да се катурне. – Гладен ли си? Тъкмо обсъждахме да поръчаме нещо.
– Храната е прилична тук – обясни Матю. – Тайландска. Не е чак като в „Манго Трий“, но става.
Страйк се усмихна без грам сърдечност. Очаквал бе Матю да е такъв: да подхвърля имена на ресторанти в Белгрейвия, та да се покаже какъв изпечен столичанин е станал само след една година, прекарана в Лондон.
– Как мина следобед? – обърна се Робин към Страйк.
Мислеше си, че ако само Матю чуеше какви неща върши Страйк, щеше да бъде запленен като нея от естеството на детективската работа и всичките му предразсъдъци щяха да се изпарят.
Ала краткото описание на Страйк на следобеда му, в който бяха пропуснати всякакви идентифициращи подробности за замесените, бе посрещнато със зле прикрито безразличие от страна на Матю. Страйк предложи и на двама им по питие, тъй като държаха празни чаши.
– Би могъл да покажеш малко интерес – просъска Робин на Матю, щом Страйк тръгна към бара и се отдалечи на разстояние да не може да чуе.
– Робин, той се е срещнал с някакъв в магазин – изтъкна Матю. – Съмнявам се, че скоро ще наддават за филмови права по тази случка.
Доволен от собствената си духовитост, той насочи вниманието си към менюто върху черната дъска, опряна на отсрещната стена.
Страйк се върна с питиетата и Робин настоя тя да си проправи път до бара, за да поръча храната. Ужасяваше се да остави двамата мъже сами заедно, но се надяваше те някак да се нагодят един към друг без нея.
Краткото самодоволство на Матю помръкна в отсъствието на Робин.
– Бивш военен си – чу се да казва на Страйк, макар да беше твърдо решен да не допуска житейските преживелици на Страйк да доминират разговора.
– Да – потвърди Страйк. – Бях в ОСР.
Матю не се сещаше какво е това.
– Баща ми е служил във Военновъздушните сили – каза той. – По едно и също време с Джеф Йънг.
– Кой?
