В очите на Астерин се появиха сълзи – истински сълзи.
– Разнежила си се – озъби ù се Манон. Гласът ù прозвуча като този на баба ù. – Може би вече нямаш сили за...
– Ти им го позволи! – изрева Астерин.
Сорел се изпречи пред лицето ù.
– Укроти се!
Астерин избута Сорел толкова силно, че тя се блъсна в скрина. Преди да се е изправила на крака, Третата вече стоеше на сантиметри от Манон.
– Ти му даде онези вещици. Даде му вещици!
Манон стрелна ръка и стисна гърлото на Астерин, която сграбчи китката ù, забивайки железните си нокти толкова свирепо в плътта ù, че текна кръв.
За момент единственият звук в стаята беше трополенето на едрите сини капки по пода.
Астерин трябваше да плати с живота си, задето бе пуснала кръв на наследницата.
Проблесна острието на кинжал, Сорел чакаше заповед от Манон да го забие в гръбнака на Третата. И като че ли се олюляваше на краката си.
Манон впери поглед в опръсканите със златисто черни очи на Астерин.
– Нямаш право да оспорваш решенията ми. Нямаш право да изказваш мнение.
Вече не си Трета. Веста ще заеме мястото ти. Ти...
Гърлен, насечен смях.
– Няма да направиш нищо по въпроса, нали? Няма да ги освободиш. Няма да се бориш за тях. За нас. Защото баба ще ти се ядоса. Още не е отговорила на писмата ти, нали, Манон? Колко ù изпрати досега?
Железните нокти на Астерин се забиха още по-надълбоко в плътта ù, раздирайки я. Манон пое болката.
– Утре на закуска ще получиш наказанието си – процеди през зъби тя и я отблъсна към вратата.
Окървавената ръка увисна до тялото ù. Трябваше да я превърже възможно най-скоро. Усещаше кръвта – по дланта, по пръстите си – толкова позната...
– Ако опиташ да ги освободиш, ако направиш нещо глупаво, Астерин Черноклюна – продължи Манон, – следващото ти наказание ще е екзекуция.
Астерин се изсмя мрачно.
– Нямаше да пренебрегнеш заповедта, дори да измъчваха Черноклюни в подземието, нали? Абсолютна преданост, безусловно подчинение, жестокост. На това си се отдала.
– Напусни, докато още можеш да вървиш – рече тихо Сорел.
Астерин се обърна към Втората и по лицето ù пробяга болка.
Манон примигна. Тези чувства...
Някогашната Трета се завъртя на пета и излезе от стаята, тръшвайки вратата след себе си.
* * *
Съзнанието на Елида се поизбистри и тя предложи да почисти и превърже ръката на Манон.
Беше видяла твърде много за един ден – в тази стая, в подземието...
Ти им го позволи. Не можеше да обвинява Астерин за изблика ù, макар че за пръв път виждаше вещица да обезумее така. Винаги реагираха с хладна усмивка, безразличие или огнена свирепост. Манон не беше проронила и дума, откакто нареди на Сорел да напусне покоите ù, да следи Астерин и да ù попречи, ако реши да направи някоя глупост.
Сякаш спасяването на Жълтоногите можеше да е глупава постъпка. Сякаш подобна проява на милост можеше да се нарече безразсъдна. Манон продължаваше да се взира в нищото, когато Елида приключи с мехлема и се пресегна към превръзките. Раните ù бяха дълбоки, но не изискваха чак шевове.
– Заслужава ли рухналото ви кралство такива жертви? – осмели се да попита Елида.
Очите с цвят на обгоряло злато се извърнаха към притъмнелия прозорец.
– Не очаквам от човешко същество да разбере какво е да си безсмъртен, лишен от родината си. Да живееш във вечно изгнание. – Студени, далечни думи.
– Моето кралство беше покорено от краля на Адарлан, който екзекутира безмилостно всичките ми близки. Чичо ми открадна от мен земите и титлата на баща ми и в момента имам най-голям шанс да оцелея, ако отплавам към другия край на света. Разбирам какво е да се надяваш неуморно.
– Това не е надежда, а оцеляване.
Елида превърза внимателно китката на вещицата.
– Именно надеждата, че един ден ще се завърнеш в родината си, те води напред, кара те да се подчиняваш на чужди заповеди.
– Ами твоето бъдеще? Колкото и да говориш за надежда, като че ли си решена да избягаш. Защо не се върнеш в кралството си, за да се бориш за него?
Навярно ужасите, които бе видяла днес, ù дадоха смелост да отвърне:
