– Ей там има едно стълбище, което ще те отведе до подземните етажи. Кажи на стражите, че заместваш Мисти. Носи дрехите на втория етаж вляво и ги остави пред вратата. – Жената сведе поглед към веригите около глезените ù. – После си плюй на петите, ако можеш.
* * *
Вътрешностите ù сякаш се втечниха от страх, докато достигне до стражите. А те дори не я погледнаха, след като им предаде думите на главната перачка. И Елида тръгна надолу, надолу и все по-надолу по тъмното вито стълбище. Температурата като че ли спадаше с всяка нейна стъпка.
После чу стоновете.
Стонове на болка, на ужас, на отчаяние.
Тя притисна кошницата с дрехи към гърдите си. Отпред мъждукаше факла.
О, богове, какъв студ цареше тук!
Стъпалата се разширяваха към дъното на стълбището и започваха да се спускат право надолу, разкривайки широк проход, осветен от факли и обточен с безброй железни врати.
Стоновете идваха иззад тях.
Втората врата вляво. Някой сякаш я беше драл с хищни нокти от вътрешна страна.
По коридора се движеха стражи – стражи и какви ли не странници, които отваряха и затваряха множеството врати. Коленете на Елида се олюляваха от страх, но никой не я спря.
Тя остави кошницата с пране пред втората врата и почука тихо. Желязото беше толкова студено, че сякаш прогори кожата ù.
– Чисти дрехи – обяви, доближавайки лице до метала. Пълна нелепост. Чисти дрехи на такова място, за такива хора.
Трима от стражите я загледаха. Тя се престори, че не ги вижда и че отстъпва бавно назад като уплашено зайче.
Както и че препъва в нещо осакатения си крак и пада на земята.
Но болката беше истинска. Подът студенееше като желязната врата.
Никой от стражите не се спусна да ù помогне.
Тя изсъска през зъби и стисна глезена си, за да спечели поне малко време, а сърцето ù препускаше ли, препускаше.
Тогава вратата се открехна.
* * *
Манон гледаше как Елида повръща. Отново и отново. Една от Черноклюните я беше намерила свита на кълбо в ъгъла на един коридор – с разтреперано тяло и локва урина под нея. Тъй като вещицата знаеше, че слугинята вече е поданица на Манон, я беше довлачила в кулата.
Астерин и Сорел стояха с каменни лица зад Водачката на Крилото, докато момичето повръщаше в кофата за пореден път – само жлъчка и слюнки. Накрая вдигна глава.
– Докладвай! – нареди Манон.
– Видях стаята – пророни дрезгаво Елида.
И трите се вцепениха.
– Нещо отвори вратата да вземе прането и успях да зърна вътрешността на стаята.
С тези нейни проницателни очи навярно бе видяла повече от допустимото.
– Да чуем! – заповяда Манон и се облегна на колоната на леглото си. Астерин и Сорел отидоха до вратата, за да следят за подслушвачи.
Елида остана на пода с протегнат настрани крак. Но очите ù горяха от гняв, какъвто рядко разкриваше по лицето си.
– Нещото, което отвори вратата, беше красив мъж. Мъж със златиста коса и нашийник около врата си. Но не беше човек. Нямаше нищо човешко в очите му. – Явно някой от принцовете. – Бяха паднала нарочно, за да си дам повече време да го огледам. Като ме видя на земята, ми се усмихна... сякаш излъчваше странна тъмнина... – Тя се наведе над кофата, но не успя да повърне. След малко продължи: – Успях да надникна в стаята зад него.
Тя впери поглед в Манон, после го отмести към Астерин и Сорел.
– Казахте, че щели да им... присаждат нещо.
– Да – потвърди Манон.
– А знаете ли колко пъти?
– Какво? – прошепна Астерин.
– Знаете ли – повтори Елида с треперещ от ярост или страх глас – по колко пъти присаждат онези неща на всяка от тях, преди да я пуснат?
В главата на Манон се възцари пълна тишина.
– Продължавай.
Лицето на Елида беше смъртно бледо и луничките ù изглеждаха като пръски изсъхнала кръв.
– Доколкото видях, всяка от тях е родила поне по едно бебе. И вече е на път да роди второ.
– Това е невъзможно – обади се Сорел.
– А малките вещици? – прошепна Астерин.
Този път Елида повърна наистина.
Като приключи, Манон се овладя достатъчно, за да стане по-настоятелна.
– Кажи ми за малките вещици?
– Те не са малки вещици. Нито пък бебета – изплю Елида и покри лицето си с ръце, сякаш се канеше да извади очите си. – Изчадия са. Демони. Кожата им е като черен диамант и... и имат удължени муцуни с остри зъби. Кучешки зъби.
Вече имат кучешки зъби. Но не като вашите. – Тя свали ръце от лицето си. – От черен камък са. Нямат нищо, наследено от вас.
Ако Сорел и Астерин бяха ужасени, то го прикриваха много добре.
– А Жълтоногите? – попита Манон.
– Приковали са ги към някакви маси. Олтари. Всичките ридаеха. Умоляваха мъжа да ги освободи. Но са... толкова са близо до раждането. Друго не видях, защото избягах. Тичах с пълни сили и... о, богове. О, богове! – Елида заплака отново.
Бавно, съвсем бавно Манон се обърна към Втората и Третата си.
Сорел беше пребледняла и очите ù се стрелкаха трескаво.
Но Астерин посрещна погледа ù – посрещна го с ярост, каквато Манон никога не бе усещала върху себе си.
– Ти им го позволи.
Железните нокти на Манон изскочиха.
– Такава заповед получих. Това се изисква от нас.
– Това е извращение! – викна Астерин.
Елида спря да плаче. И се отдръпна назад към камината.
