Но устата му се изви в усмивка, която сякаш казваше на Едион: Въобразяваш си, че можеш да ме надвиеш ли, малкият?
Едион се ухили насреща му: Със затворени очи, принце.
– Непоносим си – измърмори Елин и сръчка закачливо Роуан. Той не помръдна и на сантиметър. – На всеки срещнат ли смяташ да демонстрираш превъзходството си? Защото, ако е така, ще ни отнеме цял час да извървим една пресечка и едва ли тукашните ще останат много доволни.
Едион удържа на импулса да си поеме дъх, когато Роуан откъсна очи от него, за да изгледа учудено кралицата им.
Тя скръсти ръце в очакване.
– Ще ми е нужно време да се приспособя към новата среда – призна си Роуан.
Не прозвуча като извинение, но ако съдеше по думите на Елин, принцът не се занимаваше с подобни неща. И тя самата видимо се смая от примирението му.
Едион опита да се отпусне в стола си, но мускулите му бяха напрегнати, а кръвта бушуваше във вените му. Накрая се обърна към принца:
– Елин не ми е споменавала, че има намерение да те вика тук?
– Нужно ли е да се отчита пред теб, генерале? – Опасен, тих въпрос. Едион знаеше, че когато мъже като Роуан говореха кротко, обикновено следваха насилие и смърт.
Елин завъртя очи.
– Много добре знаеш, че нямаше това предвид, така че не се заяждай с него, дръвник такъв.
Едион се скова. И сам можеше да води битките си. Ако Елин си мислеше, че има нужда от защитата ù, че Роуан го превъзхожда...
– Положил съм кръвна клетва към теб – отвърна Роуан. – А това предполага няколко неща, едно от които е, че не отговарям пред никого, дори пред братовчед ти.
Думите отекнаха в главата му, в сърцето му.
Кръвна клетва.
Елин пребледня.
– Правилно ли чух? – попита Едион.
Роуан бе положил кръвната клетва към Елин. Той.
Елин изопна рамене и заяви с ясен, нетрепващ глас:
– Роуан положи кръвна клетва към мен, преди да замина от Вендлин.
В тялото му отекна тътен.
– Позволила си му?
Елин показа белязаните си длани.
– По онова време, Едион, живеех с мисълта, че си предан слуга на краля. Че повече никога няма да те видя.
– Позволила си му да положи кръвната клетва? – изрева Едион.
Беше го излъгала в очите онзи ден на покрива.
Трябваше да излезе оттук, от кожата си, от апартамента, от този проклет град.
Скочи към една от порцелановите фигурки върху полицата над камината, споходен от нужда да строши нещо, за да укроти тътена.
Тя го посочи с пръст и закрачи свирепо към него.
– Счупиш ли някоя от вещите ми, ще натикам парчетата в проклетото ти гърло.
Команда – от кралицата към генерала ù.
Едион се изплю на пода, но ù се подчини. Само защото пренебрегнеше ли волята ù, можеше да счупи нещо много по-ценно.
Затова просто каза:
– Как смееш? Как смееш да му оказваш такава чест?
– Смея, защото кръвта е моя! Смея, защото тогава ти не съществуваше за мен.
Но дори и двамата да не бяхте положили клетвата още, пак щях да я отстъпя на него, защото е мой каранам и си е спечелил пълното ми доверие!
Едион се вцепени.
– Ами нашето взаимно доверие? С какво си го заслужила? Какво направи, за да спасиш народа ни, откакто се завърна? Изобщо възнамеряваше ли да ми кажеш за кръвната клетва, или това беше просто поредната ти лъжа?
Елин му се озъби с животинска ярост, която му напомни, че в нейните вени също тече елфическа кръв.
– Върви да беснееш другаде. И не се връщай, докато не започнеш да се държиш като човек. Или поне наполовина.
Едион запрати по нея мръсна, грозна ругатня, за която мигновено съжали.
Роуан скочи към него, катурвайки стола си, но Елин протегна ръка пред него.
Принцът се укроти.
С такава лекота бе успяла да обуздае великия безсмъртен воин.
От гърлото на Едион се изтръгна крехък, студен смях и той се усмихна на Роуан по онзи начин, който обикновено караше мъжете да скочат първи в боя.
Роуан обаче просто изправи стола си, седна и се облегна назад, сякаш вече знаеше как ще нанесе смъртоносния си удар.
Елин посочи вратата.
– Изчезвай оттук. Не искам да те виждам известно време.
Чувството беше взаимно.
Всичките му планове, усърдният му труд... Без кръвната клетва той си оставаше просто генерал, просто принц от рода Ашривер без свои земи.
Стигна с тежки стъпки до входната врата и я отвори с такъв замах, че едва не я изтръгна от пантите.
Елин не се провикна след него.
29
Роуан от рода на Белия трън обмисля цяла минута дали си струва да издири принца полуелф и да го накълца на парчета заради обидата му към Елин, или беше по-добре да остане тук при кралицата си, която крачеше неспокойно пред камината в спалнята. Напълно разбираше защо се гневи генералът. И той самият би се чувствал така на негово място. Но това оправдание не стигаше. Далеч не стигаше.
Седеше на ръба на дебелия дюшек и я наблюдаваше.
Дори без магията си Елин беше същински див пожар, особено с огненочервената си коса. Същество с толкова бурна природа, че понякога можеше единствено да я гледа в захлас.
А лицето ù...
Проклетото ù лице...
