Във Вендлин му бе отнело известно време да осъзнае, че е красива. Месеци, в интерес на истината. А през последните няколко седмици, колкото и да не му се искаше, често мислеше за лицето ù, особено за дръзката ù уста. Но беше забравил колко ослепителна е всъщност, докато не свали качулката ù по-рано. Гледката го остави без думи.
Седмиците на раздялата им му послужиха като жесток спомен за живота, отпреди да я намери пияна и съсипана на онзи покрив във Варес. Кошмарите започнаха още в нощта, когато бе заминала, толкова безпощадни, че едва не повръщаше, изтръгвайки се от тях, докато ушите му бучаха от писъците на Лирия. Споменът плъзна студени пръсти по гръбнака му. Но кралицата пред него прогони дори тях с жарта си.
Елин беше напът да отъпче пътека по килима пред камината.
– Ако тази случка е показателна за онова, което трябва да очаквам от кралската ти свита – продума Роуан накрая, свивайки пръсти, за да укроти трепета, превзел тялото му, след като остана без магия, – едва ли ще скучаем някога.
Тя махна ядосано с ръка.
– Не ме дразни точно сега.
Потри лицето си и изпуфтя нервно.
Роуан я изчака да събере думите си. Болката, тъгата и чувството за вина, осезаеми във всяка извивка на тялото ù, караха сърцето му да се бунтува. Беше готов да продаде душата си на тъмния бог, само и само да не я вижда повече такава.
– Толкова често ми се струва, че съм на една грешна стъпка, на една грешна дума от гибелта на народа ми – подхвана тя, дойде до леглото и се облегна на една от резбованите колони. – Животът на толкова хора – твоят живот – зависи от мен. Няма място за грешки.
Значи в това се състоеше бремето, чиято тежест я смачкваше бавно. Никак не му се искаше да го утежнява още повече с вестите, които ù носеше, причината да прекрачи първата ù заповед към него.
Но не можеше да ù предложи нищо друго, освен истината.
– Нормално е да допускаш грешки. Да вземаш решения, а после да съжаляваш за тях. В някои случаи не ни се предлага правилен избор, а само възможност да се спрем на най-приемливия от няколко лоши. Няма нужда да те уверявам, че можеш да се справиш. Сама го знаеш. Не бих ти се заклел във вярност, ако не вярвах, че си способна.
Тя седна на леглото до него и ароматът ù го погали. Жасмин, лимонова върбинка и пукащи въглени. Елегантен, женствен и съвършено необуздан. Топъл и устойчив, непобедим, също като кралицата му.
Само дето и двамата споделяха една слабост – връзката помежду им.
Понякога в кошмарите си чуваше лукавия, студен глас на Майев над плющенето на бича. За нищо на света ли, Елин? Но и за принц Роуан ли се отнася?
Опитваше да не мисли за това дали Елин би предала един от Ключовете на Уирда, за да спаси него. Заключваше идеята толкова надълбоко в съзнанието си, че му се изплъзваше само в сънищата или когато се будеше нощем и протягаше ръка през студеното легло за принцесата, отплавала на хиляди километри от него.
Елин поклати глава.
– Толкова по-лесно е да си сам.
– Знам – съгласи се той и потисна желанието си да преметне ръка през раменете ù и да я придърпа към себе си. Вместо това съсредоточи вниманието си върху звуците на града около тях.
Ушите му чуваха повече от тези на простосмъртните, но вятърът вече не му пееше тайно. Вече не усещаше настойчивия му зов. Чувстваше се заклещен в елфическото си тяло, неспособно да променя формата си... Като див звяр в клетка. А още по-лошото беше, че не можеше да защити апартамента ù от вражески атаки.
Постоянно си напомняше, че не е безсилен. Беше убивал дори окован от глава до пети в желязо. Способен беше да брани жилището по стария начин. Просто му липсваше... равновесие. Точно в момент, когато липсата на равновесие можеше да му коства живота ù.
Помълчаха малко.
– Наговорих му ужасни неща – пророни Елин накрая.
– Не се тревожи – успокои я той, макар и през ядно ръмжене. – И той ти наговори не по-малко ужасни неща. Характерите ви са еднакво избухливи.
Тя се засмя безгласно.
– Кажи ми за крепостта. Как мина възстановяването ù?
Той ù заразказва, докато не стигна до тайната, която пазеше цяла вечер.
– Просто изплюй камъчето – подкани го тя с прям, непримирим поглед. Стана му чудно дали съзнава, че колкото и да го хокаше за неговия деспотизъм, тя самата беше чистокръвен деспот.
Роуан вдиша дълбоко.
– Лоркан е тук.
Тя изпъна гръб.
– Заради това си дошъл.
Роуан кимна. И затова беше най-разумно да стои настрана от нея, защото Лоркан беше достатъчно зъл и коварен да използва връзката им срещу тях.
– Долових мириса му някъде край Мъглив рид. Проследих го до брега, откъдето се качи на кораб. Тази вечер го усетих още на пристанището. – После добави с бледо лице: – Постарах се да прикрия следите си, преди да те намеря.
Поради своята петвековна възраст Лоркан беше най-могъщият член на елфическото кралство, съпоставим единствено с Роуан. Двамата никога не се бяха разбирали, а след събитията отпреди няколко седмици Роуан копнееше единствено да пререже гърлото му, задето бе оставил Елин в ръцете на валгските принцове. И вероятно скоро щеше да му се отдаде шанс за това.
