– Не те познава достатъчно добре, че да улови веднага мириса ти – продължи Роуан. – Мога да се обзаложа, че е хванал онзи кораб, за да ме довлече след себе си и да го отведа до теб.
Но и това беше за предпочитане, отколкото да я намери, докато той самият стоеше във Вендлин.
Елин изпсува цветисто.
– Майев вероятно си мисли, че ще го отведем право при третия Ключ на Уирда.
Дали му е заповядала да ни убие, за да се докопа след това до ключа?
– Възможно е. – Идеята разпръсна леден гняв в тялото му. – Но няма да го позволя.
Устата ù се кривна на една страна.
– Смяташ ли, че мога да го надвия?
– Ако имаше магия, вероятно. – В очите ù пламна озлобление, което му подсказа, че и нещо друго я тревожи. – Но без нея, като обикновен човек... Ще си мъртва, преди да извадиш меча си.
– Толкова ли е силен?
Той кимна бавно.
Елин го огледа с око на асасин.
– А ти би ли могъл да го надвиеш?
– Двубоят ще е толкова унищожителен, че не бих рискувал. Нали помниш какво ти казах за Солемир? – Лицето ù се стегна при мисълта за града, който Роуан и Лоркан бяха изравнили със земята по заповед на Майев преди почти два века.
Позорното петно щеше да остане в душата му завинаги, колкото и да си повтаряше, че е бил населен от покварени, зли хора. – Без нашата магията е трудно да се каже чия ще е победата. Вероятно зависи от това кой я иска по-силно.
Лоркан, с безбрежния му леден гняв и дарба на убиец, получена от самия Хелас, никога не губеше. Битки, богатства, жени – Лоркан винаги печелеше, на всяка цена. Преди време Роуан навярно би му отстъпил победата, би му позволил да го довърши, само и само да сложи край на мъчителния си живот, но сега...
– Ако ти посегне, мъртъв е.
Кръвожадните му думи не я смутиха. Друга част от него – част, свила се на кълбо още от момента, в който бе заминала, – се отпусна като диво животно пред огън. Елин килна глава настрани.
– Случайно да имаш представа къде би се укрил?
– Не. Утре ще започна да го издирвам.
– Не – отсече тя. – Няма нужда да го правиш, той сам ще ни намери. Но ако очаква да го отведа при третия ключ, за да го отнесе на Майев, то може би... – Почти виждаше как зъбните колела се въртят в главата ù. От гърлото ù се разнесе монотонен звук. – Утре ще помисля по въпроса. Как смяташ: дали Майев иска Ключа, за да не ми позволи да го използвам, или за да го използва самата тя?
– Знаеш отговора.
– Значи и двете – въздъхна Елин. – Въпросът е дали ще се опита да намери и останалите два Ключа чрез нас, или е пратила някой друг от другарите ти да ги търси?
– Да се надяваме, че не е второто.
– Ако Гавриел разбере, че Едион му е син... – Тя погледна към вратата на спалнята и по красивите ù черти пробягаха вина и болка. – Би ли го наранил, или убил по разпореждане на Майев? Толкова силен ли е контролът ù върху него?
И за него самия бе огромна изненада чий син седеше на кухненската маса по-рано.
– Гавриел...
През вековете беше виждал именития воин с много жени, но оставяше всичките по заповед на Майев. Освен това знаеше, че си татуира имената на загиналите си бойни другари. От всичките му другари само Гавриел спря да помогне на Елин в нощта на сблъсъка ù с Валгите.
– Не отговаряй веднага – рече Елин през прозявка. – Трябва да си лягаме.
Още с пристигането си Роуан бе огледал всеки сантиметър от апартамента ù, но въпреки това попита с възможно най-небрежен тон:
– Къде ще спя?
Тя потупа леглото зад тях.
– Тук. Като едно време.
Той стисна челюсти. Цяла вечер очакваше този момент... не, вече седмици наред.
– Това не ти е крепостта, където никой не приема подобни неща на сериозно.
– Ами ако аз искам да останеш с мен тази нощ?
Роуан не позволи на думите ù да попият в съзнанието му. Твърде дълго се бе старал да избягва подобни мисли.
– Добре, ще остана. Ще спя на дивана. Но трябва да изясниш на всички останали защо нощувам в жилището ти.
Толкова правила трябваше да спазва. Тя му беше забранена – напълно забранена поради цял куп причини. Мислеше си, че ще успее да се справи с това предизвикателство, но...
Не, щеше да се справи. Щеше да намери начин, защото не беше глупак и можеше да се владее. Лоркан ги издирваше из Рифтхолд, търсеше един от Ключовете на Уирда, това беше важното в момента.
Тя сви нехайно рамене.
– В такъв случай на закуска ще подготвя кралски декрет за почтените ми намерения към теб.
Роуан изсумтя. Колкото и да не му си искаше, допълни:
– Ами... капитанът?
– Какво за него? – тросна се тя.
– Просто се чудя как би разтълкувал престоя ми тук.
– Защо?
Досега нито веднъж не бе споменала името му. Но в тази едничка дума имаше достатъчно гняв и болка, за да го разтревожи.
– Разкажи ми какво е станало?
Тя не отвърна на погледа му.
– Заяви, че държи мен отговорна за случилото се тук с приятелите ми, с него самия и с Дориан, докато аз бях във Вендлин. И че съм чудовище.
Ослепителен, изпепеляващ гняв прониза тялото му като гръмотевица.
Инстинктът го караше да хване ръката ù, да докосне сведеното ù лице. Но не му даде воля.
– Ти мислиш ли, че... – подхвана тя, без да го погледне.
– Не – отсече той. – В никакъв случай, Елин.
