Тя разбърка лука.
– Нещата се променят. Нови традиции за нов кралски двор. Добре дошъл си да я положиш веднага, стига да искаш.
Едион приключи с гъбите, остави ножа и се облегна на бюфета.
– Не сега. Не и докато не те видя с корона на главата. Трябва да се случи пред народа ни, пред целия свят.
Тя изсипа гъбите в тигана.
– По-драматичен си и от мен.
Едион изсумтя.
– Побързай с яйцата. Умирам от глад.
– Приготви бекона, иначе няма да ти дам и залък.
Едион се втурна да помага.
30
Дълбоко в подземията на каменния дворец имаше стая, която демонът в него обичаше да посещава. Понякога дори му позволяваше да погледне през очите, принадлежали му едно време. Стаята тънеше в безкрайна нощ. А може би демонът носеше тъмнината със себе си.
Но виждаха в мрака. Плътната чернота не спъваше зрението им. Принцът демон идваше от място с толкова малко светлина, че бе свикнал да ловува в сенките.
Кръглата стая помещаваше пиедестали, наредени в извита линия и покрити с черни възглавнички. Върху всяка възглавничка седеше по една корона. Демонът ги държеше в тъмната стая като трофеи. Като него самия.
Тайно скривалище.
Принцът стоеше в центъра му и оглеждаше короните.
Демонът бе поел пълен контрол върху тялото му. А след като жената с познатите очи не успя да го убие, той спря да се съпротивлява.
Зачака принцът демон да напусне стаята, но той заговори със съскащ, студен глас, извиращ от звездите – заговори на него.
Короните на завладените народи – каза принцът демон. – Скоро ще добавим и нови. Може би дори от други светове.
Но него не го интересуваше.
А би трябвало – ще изпитваш наслада, докато опустошаваме кралство след кралство.
Той отстъпи назад, опита да се скрие в един тъмен ъгъл, където дори принцът демон не можеше да го докопа.
Демонът се изсмя.
Безгръбначна човешка твар. Нищо чудно, че онази жена загуби главата си.
Той опита да прогони гласа.
Опита.
Искаше му се да бяха обезглавили и него.
31
Манон влетя в огромната военна шатра на Перингтън, отмятайки тежкото платнище на входа с такъв замах, че железните ù пръсти раздраха плата.
– Защо не допускат Тринадесетте ми до клана на Жълтоногите? Обясни ми.
Веднага.
Когато и последната дума изхвърча яростно от устата ù, Манон спря като посечена.
Херцогът, застанал в центъра на тъмната шатра, се завъртя към нея с мрачно и леко ужасяващо лице.
– Напусни – заповяда той с пламнали като въглени очи.
Но вниманието на Манон беше съсредоточено върху нещото – човека – до херцога.
Тя пристъпи напред, въпреки че Перингтън закрачи бясно към нея.
Калтейн, облечена в черна рокля, сякаш изтъкана от мъглива нощ, стоеше пред коленичил, разтреперан млад войник, протегнала ръка към изкривеното му лице.
Около нея гореше демонична аура от тъмен огън.
– Какво е това? – попита Манон.
– Излез – викна херцогът и дори си позволи да посегне към ръката ù. Тя замахна с железни нокти, избягвайки атаката му, без дори да погледне към него. Всяка клетка от тялото ù бе устремена към тъмнокосата жена.
Младият мъж – войник от армията на Перингтън – ридаеше кротко, докато пипалата на черния огън, извиращи от пръстите на Калтейн, ближеха кожата му, без да оставят следи. Мъжът обърна агонизиращи сиви очи към Манон. Моля те, пророни нямо.
Херцогът отново опита да я сграбчи, но тя се стрелна край него.
– Обясни ми какво се случва тук.
– Не ти раздаваш заповедите, Водачке на Крилото – озъби ù се херцогът. – А сега напусни.
– Какво е това? – повтори Манон.
Перингтън ù се нахвърли, но в този момент копринен женски глас промълви:
– Огън от сенки.
Той замръзна на място, сякаш изненадан, че е проговорила.
– Откъде идва този огън? – попита Манон.
Жената ù се струваше толкова дребна, толкова слаба. Роклята ù бе съшита от паяжини и сенки. А в планинския лагер беше студено, дори за Манон. Не искаше да се наметне с пелерина или просто никой не го беше грижа за нея? Или пък огънят... Навярно изобщо не ù трябваха дрехи.
– От мен – отвърна Калтейн с мъртъв, глух, но и някак злобен глас. – Винаги съм го носила със себе си, но чак сега се пробужда. Придобива нов живот.
– Какво правиш с него? – продължи с въпросите Манон.
Херцогът наблюдаваше младата жена, сякаш разгадаваше сложен ребус в очакване на нещо друго.
Калтейн се усмихна вяло на войника, който трепереше върху богато украсения червен килим и златистокестенявата му коса проблясваше на слабата светлина от фенера над него.
Огънят от сенки извираше от ръката ù и обгръщаше войника като втора кожа.
Той отвори уста в ням писък. Загърчи се на пода и обърна лице към тавана на шатрата, стенейки тихо в неистова агония.
Но по кожата му не се виждаха изгаряния. Сякаш огънят от сенки причиняваше единствено болка и лъжеше тялото, че го изпепелява.
Манон не можеше да откъсне поглед от мъжа, чиито очи, нос и уши вече ронеха кървави сълзи.
– Защо го изтезавате? – попита тя херцога. – Да не би да е бунтовнически шпионин?
Той отиде до Калтейн и загледа празното ù, красиво лице. Очите ù бяха впити в младия мъж, погълнати от магия. Устните ù проговориха отново:
– Не. Най-обикновен човек е. – Безизразен глас, нито следа от състрадание.
