Кървави полета полностью

— Тогава каква е причината? Да не би да е болна? Или е получила лоши новини за баща ти или брат ти?

— Не, нищо такова.

— Кажи ми. — Гласът му бе заповеднически, но в същото време и мек.

„Фортуна, помагай“, замоли се Аврелия.

— Не е нещо, което да те засяга. Просто семеен проблем. — Тя избягваше погледа му. Огънят на надеждата я сгря отвътре, когато той хвана брадичката ѝ и я вдигна, за да го погледне.

— Кажи ми.

И тя го направи, с подходящо печален тон. Как баща ѝ взел заем от Фанес след няколко много лоши за реколтата години. Как изплащал вноските си, преди да замине на война. За натиска, на който била подложена майка ѝ след това. За заплахите на Фанес; за вдигането на лихвите; за това как Марциал помагал според способностите си. Пропусна нападението срещу лихваря — не искаше да добавя и Ханон в историята — а само спомена, че неотдавна Фанес вдигнал месечните вноски дотолкова, че майка ѝ трябвало да продаде част от земите им.

— Съжалявам — с треперещ глас рече тя. — Не биваше да ти казвам. Майка и татко много ще ми се ядосат, ако научат.

— Няма да кажа на никого — обеща той. — Ако им трябват пари, мога да им заема…

— Благодаря, но не. Те са прекалено горди, за да приемат и една драхма от теб. Марциал направо принуди майка ми да вземе парите му, а той е семеен приятел от трийсет години.

Аврелия не каза нищо повече, а се замоли Луций да реши лично да притисне Фанес и да си помисли, че идеята е негова. Времето се проточи. Сърцето ѝ туптеше толкова силно, че тя се разтревожи, че той може да го усети.

— Фанес се казва, така ли?

— Да.

— И живее в Капуа?

— Да.

— Ще се погрижа някой да го посети. Да го убеди да размисли за дълговете на семейството ти. — Той се усмихна, когато тя го погледна. — Няма да има нищо незаконно. Псето просто ще трябва да намали вноските до част от сегашната им стойност, така че майка ти да може да продължи да ги плаща. Това е напълно разумно, още повече че сме във война. След като баща ти се върне, несъмнено отрупан с почести от Сената, положението може да се промени.

— Наистина ли ще го направиш за мен?

— Разбира се! Та ти ще ми родиш син. Пък и това е съвсем дребна работа.

От очите на Аврелия бликнаха сълзи на искрена благодарност и радост.

— Благодаря — прошепна тя.

— Утре ще пратя роб да отнесе писмо в Капуа. В града има хора, които ще се погрижат. Смятай го за направено.

Тя го целуна съвсем искрено. Но когато ръката ѝ се плъзна от гърдите му надолу, той я спря.

— Мъжът се нуждае от почивка! Събуди ме утре и с радост ще се отзова.

Доволна, че е направила достатъчно, Аврелия се отпусна в обятията му. Луций беше добър съпруг. За първи път се запита дали съвместният им живот не може да бъде щастлив. И в същото време не можеше да престане да мисли за Ханон. Не можеше да спре да си фантазира какво ли би било да лежи до него, а не до Луций. Въображението ѝ се развихри, подхранвано от мислите за начина, по който се беше държала преди малко. Изкушението да освободи пулсиращото напрежение, което усещаше в слабините си, беше прекалено голямо. Много внимателно тя се освободи от прегръдката на Луций и се премести в своята половина на леглото. Той се размърда малко и отново затихна. След като се увери, че не се е събудил, Аврелия легна по гръб. Затвори очи и образът на голия Ханон изпълни мислите ѝ. Ръката ѝ сама се плъзна надолу, пръстите ѝ се потопиха във влагата между краката ѝ и се раздвижиха.

Когато достигна върха на екстаза си, не изпита никаква вина.

Калена, Самниум

Беше студен ветровит следобед. Слънцето беше изчезнало зад сивите облаци. Надвиснали, кипнали, непрекъснато променящи се, те изпълваха небето от единия хоризонт до другия, както го правеха още от сутринта. Вятърът се беше засилил по някое време през нощта и не показваше никакви признаци на отслабване. Римските войници се бяха научили да очакват подобно време. Зимните бури по адриатическото крайбрежие бяха нещо обичайно за тази част на Италия. Това, че лагерът беше разположен нависоко, не подобряваше положението. Вятърът връхлиташе палатките, като ту опъваше, ту отпускаше въжетата така, че имаше вероятност да отнесе поне няколко от тях преди края на деня. Заради лошото време навън бяха само онези войници, които трябваше да са навън. Часовите по укрепленията на големия лагер се гушеха под нивото на дървените бойници — главите им едва се виждаха над тях. От време на време по някой вестоносец притичваше по пътеките между палатките. Мулетар прибираше животните си от оскъдната паша. Групи нещастни легионери, наказани заради лошо поведение, маршируваха окаяно напред-назад по откритото пространство пред укрепленията, хвърляха копия или се нападаха един друг с дървени мечове и щитове. Офицерите им стояха наблизо с дебели вълнени наметала и ги ругаеха люто.