— Майната ти. — Ханон го наръга в корема — най-лесния начин да убиеш със сигурност някого, изтегли меча си и съсече със странично движение мъжа до него. Усети как някой го блъска отзад, изруга и се опита да се обърне и да убие човека зад себе си. Червената мъгла се разпръсна за момент, колкото да разпознае Мут и да спре замаха си. Двамата се сражаваха свирепо рамо до рамо известно време, като убиха и раниха десетина римляни. Нямаше съпротива. Все едно колеха агнета. Спряха едва когато легионерите пред тях успяха да се откъснат и да побягнат. Ханон понечи да се втурне след тях, но Мут се изпречи на пътя му.
— Махай се! — озъби му се Ханон.
Мут не помръдна.
— Ще те убият, командире.
Увереността в гласа му стигна до съзнанието на Ханон и той примигна.
— Искаш да разгромиш напълно римляните, нали, командире?
— Естествено, че искам!
— В такъв случай не си хвърляй живота напразно. Запази спокойствие. Дръж под око бойците. Атакуваме, оттегляме се, атакуваме отново. Точно както правехме досега. Просто е. — Мут се дръпна настрани.
— Прав си. — Ханон си пое дълбоко дъх и успя да се овладее донякъде. Мускулите му трепереха от умора. — Кажи на хората да спрат. Да пийнат вода и да починат.
Мут го погледна одобрително.
— Слушам, командире.
И продължиха в същия дух часове наред. Действията им се превърнаха в смахната рутина. Като се изключеха фалангите от двете му страни, Ханон не знаеше как се справят другите отряди. Предполагаше, че горе-долу по същия начин. Отдръпване, прегрупиране, грижи за ранените. Глътка вода или вино, ако има. Почивка. Някои вадеха храна, която бяха скрили в пазвите си, и я споделяха с околните. И всички точеха мечовете си, разбира се — те бързо се затъпяваха от ръгане и разсичане на човешка плът.
Веднъж някакъв старши офицер, може би трибун, се опита да поведе контраатака, докато Ханон и хората му почиваха, но вялото начинание бързо приключи, когато Мут го съсече. През останалото време римляните като че ли само имитираха поведението на либийците. В това нямаше нищо чудно, помисли си Ханон, докато ги гледаше по време на една почивка; това беше единственото време, в което не ги избиваха. Някои легионери все още се биеха, когато той и хората му атакуваха; един или два пъти либийците му дори бяха изтласкани малко назад. Като цяло обаче римляните бяха престанали да се съпротивляват. С мътни погледи, изпаднали в ступор, слънчасали, те просто чакаха смъртта да ги отнесе, досущ като говеда или овце в някоя касапница. На Ханон не му беше хрумвало досега, но се запита дали неговите хора — дали армията — ще успеят да избият до крак легионерите преди падането на нощта или преди изтощението да надделее.
След неувереността, с която беше започнал денят, изглеждаше почти невъзможно да проумеят унищожаването на такава огромна римска войска. Ханон отправи благодарности към любимите си богове, но се постара да укроти ликуването си. Много от враговете продължаваха да се бият. Сражението не беше приключило и нямаше да приключи до залез-слънце. Трябваше да запази преценката си за вечерта. А дотогава той и хората му имаха работа за вършене.
Да избиват още римляни.
На Квинт му се струваше, че изправените срещу тях гали и иберийци са различни от онези, които се бяха огънали и бяха побягнали по-рано през деня. Въпреки жегата, прахта и слънцето воините бяха заредени с нов ентусиазъм да се бият. Той се бе появил, откакто картагенците се нахвърлиха върху фланговете им. Благодарение на усилията им римското настъпление беше спряло напълно.
Фронталните атаки на воините не продължаваха дълго, но въпреки това бяха убийствени. Въпреки усилията на Сервилий и Коракс всяка от тях завършваше с мъртви хастати. Понякога само по няколко, но често десетки или повече. С всяка следваща атака бойният дух на римляните падаше. Виковете на ранените, които лежаха пред — бяха се отказали да извличат онези, които очевидно щяха да умрат — и зад тях, също не помагаха. Един хастат цивреше за майка си толкова дълго, че Квинт лично щеше да го довърши, ако нещастникът не лежеше толкова близо до врага.
