— След подобаващ период ще трябва да започнем отново да ти търсим подходящ съпруг.
Аврелия хвърли отровен поглед към майка си. За щастие тя не забеляза: отиваше в ларариума, за да благодари за вестите, донесени от Луцилий.
— Не се безпокой — каза Гай, щом Атия излезе. — Тя ще ти намери добър мъж.
— Така ли? Единствената им грижа е да намерят мъж, който да е богат и важен — ядосано отвърна Аврелия. Не посмя обаче да добави: „А аз искам някой като теб“.
Ханон изпитваше все по-голямо възхищение към Богу. Копиеносецът се оказа много по-корав, отколкото можеше да си представи. Понасяше наказанието на офицера, като отговаряше на въпросите само когато болката ставаше наистина нетърпима. По някакъв начин се изхитряше да издаде само отделни късчета информация, поради което офицерът трябваше да продължи да го изтезава. И той го направи с истински плам, като изтръгна ноктите му с остри клещи. Сега от буквата F на челото на копиеносеца се стичаше червеникава течност. По цялото му тяло имаше изгаряния. И в двете му рани бяха напъхани нажежени железа. След няколко часа огромната му сила започна да се изчерпва. Отслабен от загубата на кръв и непоносимата болка от раните, Богу беше изгубил съзнание. Две кофи студена вода го събудиха донякъде, но не достатъчно, че да бъде подложен отново на разпит. Сега Богу беше увиснал като захвърлена кукла на конци, с клюмнала на гърдите глава. „Истинско чудо ще е, ако оцелее до сутринта“, горчиво си помисли Ханон. Когато и да настъпеше тя. В тази килия без прозорци времето не означаваше нищо.
Преди обаче Богу да умре Ханон щеше да бъде подложен на същите изпитания. Железата бяха готови; легионерите наблюдаваха; робът чакаше да превежда. Офицерът беше излязъл, но бе обещал скоро да се върне. Съдбата на Ханон беше решена. Стомахът му се беше свил от страх. Пронизващата болка в корема отвлече поне за момент вниманието му от пулсиращата болка в ставите. Вече не чувстваше ръцете си под китките. Не че това имаше някакво значение. Скоро щеше да умре и последните му няколко часа щяха да бъдат мъчителни. И срамни, защото се боеше, че неговата способност да търпи на болка изобщо не може да се сравнява с тази на Богу. Защо не можеше да загине в битка, докато се сражава за Ханибал? Такава смърт беше много по-приемлива.
Стъпки отвън. Силно скърцане, когато вратата се отвори и влезе усмихващият се офицер.
По гърба на Ханон се стече струйка пот.
— Така е по-добре. — Римлянинът се тупна по корема. — Бях гладен като звяр. Вече съм готов да започна отново работа.
„Работа? Проклето чудовище“, помисли си Ханон.
Триариите се спогледаха завистливо. Те явно щяха да останат гладни.
— Запасите са оскъдни, но срещу подходящата цена може да се намери месо и сирене. — Офицерът погледна подигравателно Ханон. — Какво ще кажеш?
— Не съм гладен.
Гаден смях; посочване към Богу.
— Не се изненадвам. Той би убил апетита на всеки. Но си жаден, нали?
Устата на Ханон беше пресъхнала като река в разгара на лятото, но той не каза нито дума.
Офицерът взе червена глинена кана от масата и я приближи до устните му.
— Пий.
„Това е пикня“, помисли си Ханон и стисна устни.
Офицерът наклони каната. Изля се малко течност. За изненада на Ханон, не миришеше лошо. Жаждата надделя. Опита и остана изумен. Течността беше топла и застояла, но си беше вода. Ханон отвори уста и остави офицера да изсипе още в гърлото му. Не можеше да преглъща много бързо и се задави. Завъртя глава и се закашля. Болката в раменете пламна от движението.
Офицерът се разсмя.
— Достатъчно ли ти е?
Предлагаше му водата само за да може да издържи по-дълго на мъченията, но Ханон беше жаден и не му пукаше.
— Още. — Успя да поеме три големи глътки, преди офицерът да свали каната.
— Така. А сега обратно на работа. — Офицерът взе парцал, за да предпази ръката си, и започна да разглежда железата в мангала. — С кое да започнем?
Взе пръта с буквата F и триариите се изкискаха. Ханон си помисли, че ще изпусне червата си. „Моля те, само не това“.
— Още е рано за това. — Офицерът избра друго желязо — прост ръжен. Краят му беше нажежен до бяло, когато го вдигна от огъня. Римлянинът погледна развеселено върха.
„Ешмун — замоли се Ханон. — Дай ми от силата си, защото съм слаб“. Напрегна се, когато офицерът пристъпи към него. Богу беше разкрил много неща за армията на Ханибал. Какво още искаше да научи този римлянин?
Без да каже нито дума, офицерът протегна ръка и опря ръжена в лявата му подмишница.
Шокът от липсата на всякакви въпроси изпълни Ханон, но изгарящата болка от нажежения метал не можеше да се сравнява с нищо. От гърлото му се изтръгна рев и той не се сдържа и се дръпна рязко в опит да се махне от мъчителя си. Това на свой ред едва не извади ръцете му от ставите. Ханон се отпусна надолу, право върху ръжена.
— Аааааа! — изкрещя той и се отблъсна назад с пръстите на краката си.
