— Хората отляво виждат какво предстои, но въпреки това им предай. Трябва да удържат! — Ханон погледна копиеносците от другата си страна. — Предайте и на момчетата отдясно. Римляните не бива да пробият!
Намръщените копиеносци направиха каквото им бе наредено.
Ханон погледна римляните, които вече се намираха на по-малко от петдесет крачки. Беше предупредил хората си. Беше направил всичко, което можеше. Изгаряше от желание да се хвърли в най-горещата точка от сблъсъка, но не можеше да напусне строя, без да наруши целостта на стената от щитове — нещо, от което римляните веднага щяха да се възползват. Колкото и да беше мъчително, трябваше да остане на мястото си.
От този момент нататък времето запълзя като охлюв. Дори когато легионерите се затичаха, за да преодолеят последните крачки, Ханон имаше чувството, че вижда отделни драматични картини. Отстъпването на последните велити — куцащи, кървящи, но все така дръзки. Пороят камъни, от който небето потъмня. Невероятната гледка, когато те заваляха върху и около върха на клина.
„Задръжте ги! Задръжте ги!“ — искаше да изкрещи Ханон, но думите му щяха да се изгубят в оглушителната врява.
— ХА-НИ-БАЛ! — извика той, удряйки копието си в ръба на щита.
Хората му отвърнаха на мига.
— ХА-НИ-БАЛ! ХА-НИ-БАЛ! — Скандирането беше подето по цялата редица. Викът бе абсолютно оглушителен.
Римското настъпление се поколеба за момент и в гърдите на Ханон пламна надежда.
Тя обаче бе кратка. С много окуражителни викове и не по-малко ругатни центурионите подкараха хората си напред и те дори ускориха крачка. Върхът на клина с трясък се сблъска с войниците на Ханон. Огромната сила на удара едва не изблъска хората му назад. Миг по-късно фалангата беше разтърсена отново, когато и левият ѝ край беше ударен.
— На място, на място! — извика Ханон и проточи врат, за да види какво става. „Нека удържат, нека удържат!“
— ХА-НИ-БАЛ! — извикаха онези, които не се биеха за живота си.
Ханон копнееше някой да се изпречи пред копието му, да може да забие острия връх дълбоко в римска плът и по някакъв начин да спре настъплението. Вместо това трябваше да остане на мястото си, полудял от ярост и безсилие, докато върхът на клина се забиваше дълбоко в пролуката между фалангите. Представи си объркването на хората си, чиито незащитени флангове сега бяха оголени за римляните. Копиеносците на другата фаланга би трябвало да могат да отвърнат на удара — но само ако се бяха обърнали наляво, а не напред. Ханон отново се замоли на боговете войниците му да издържат. Писъци, викове и заповеди на латински и картагенски се смесваха със звъна на метал в метал. Римляните, които Ханон можеше да види, спряха за известно време, но след това отново напреднаха няколко крачки. После още няколко. Сърцето му се сви. Ако успееха да разделят фалангите, нямаше да има начин да се прегрупират.
Настана пълно объркване, когато ударите от двете страни се предадоха по редиците. Войниците около Ханон викаха, бутаха се и се мъчеха да останат на крака. Мнозина паднаха на колене или изкълчиха ръцете си, когато щитовете им бяха изтръгнати. Предната редица се огъна и след това се разкъса. Войниците се понесоха напред, разваляйки строя. Ханон беше сред тях. Точно отпред нямаше врагове, а строят на фалангата и без това беше развален. Какво да направи? Ако заповядаше на хората си да атакуват клина отстрани, можеше да забави римската атака, но беше напълно възможно легионерите също да нарушат строя и да им излязат в гръб. А това щеше да доведе до пълна катастрофа.
Хвърли поглед надолу по склона и сърцето му се сви още повече.
Нови групи легионери се носеха нагоре, очевидно с намерението да се врежат през дупките в картагенската редица. Щяха да пристигнат много преди фалангите да имат време да възстановят строя. Нямаше никакви шансове балеарските прашкари да направят онова, което либийците не бяха успели. Римляните щяха да постигнат своето.
Ханон вдигна очи към яркосиньото небе. „Защо? Защо ни причинявате това?“ — изкрещя мислено.
Не получи отговор.
