Дори бавното придвижване криеше рискове, а при тяхното бързане нараняванията бяха неизбежни. Тук-там заваляха проклятия, когато тръни драскаха краката. От време на време се чуваше по някое глухо тупване. Трудно беше да се види кой е паднал, но нямаше време за спиране и помощ. Квинт трябваше да вярва, че пострадалите не са се наранили тежко. Всяко копие щеше да бъде важно на билото.
Когато стигна върха, Квинт смътно си даваше сметка, че си е натъртил пищяла и че е получил драскотина на едната ръка. Задъханите войници се появяваха от двете му страни. Цялото му внимание обаче беше насочено към масата вражески войници, които се изкачваха от равнината.
— О, Юпитер, бързи са! — изруга той.
Рутил застана до него.
— Ще трябва здравата да потичаме, за да стигнем седловината преди тях.
— Можем да го направим, мамка му! — Квинт погледна надолу по склона и изпита известно облекчение. Тъмните фигури на легионерите бяха само на двеста крачки под тях. Когато дойдеха, тъкмо щеше да започва да се развиделява. — Хайде, момчета! — извика той и тръгна напред, преди страхът да го е сграбчил още по-силно. Рутил отвърна на предизвикателството и отново поведе. Квинт беше твърдо решен да не изостава. Рамо до рамо двамата се втурнаха надолу по склона, сигурни, че другарите им ги следват. По-късно му се прииска да беше проверил. Бяха на половината път, когато някой го блъсна силно в гърба. Квинт залитна напред, изгуби равновесие и всичко пред очите му се завъртя. Видя звездите, гърба на Рутил, горящите факли, а после и земята. Главата му се удари в един камък и всичко потъна в мрак.
Когато дойде на себе си, някой му биеше шамари. Болката над лявото му око беше ослепителна и Квинт изстена.
— Жив е.
— Можеш ли да станеш? — Гласът беше тих и напрегнат.
— Мисля, че да.
Силни ръце го изправиха на крака. Квинт беше благодарен, че не го пуснаха веднага. Коленете му трепереха от усилието да стои прав. Странно, но му се стори, че чува мучене на добитък.
— Изкара късмет, че едно от момчетата те видя — каза един як хастат. — Какво стана, мътните да го вземат? Препъна ли се?
Мацерион. „Той трябва да ме е бутнал“, замаяно си помисли Квинт. В главата му беше пълна мътилка, но въпреки това прояви благоразумие да не обвинява друг войник в нещо, което нямаше как да докаже.
— Да, явно съм се препънал.
— Можеш ли да се биеш?
Квинт вдигна трепереща ръка към главата си и предпазливо опипа удареното място. Когато отдръпна ръката си, пръстите му бяха станали лепкави от кръвта. Избърса ги в туниката си.
— Разбира се, че мога — каза той.
После отново чу мученето. Стотици и стотици говеда препускаха през седловината. На главите им имаше странни светлини.
— Хитро, а? — озъби се хастатът. — Вързали са факли за рогата им. От разстояние всяко говедо изглежда като двама мъже.
Квинт се опули. Врагът изскочи от двете страни на стадото — мъже, въоръжени само с копия и нищо повече. Други фигури, които трябваше да са римляни, се бяха скупчили в началото на склона, а трети, най-вероятно велитите, хвърляха копия по картагенците.
— Номер, за да ни накара да освободим прохода — възкликна той. — Как не се сетихме?
— Твоите се сетиха — отвърна хастатът. — Започнаха да викат, но ние не ги чухме. Центурионите продължаваха да ни пришпорват напред. На върха се бяхме натъпкали като осолена риба в бъчва. Дори когато получихме заповед да се спуснем обратно при реката, отне цяла вечност да се обърнем. Точно тогава втори вражески отряд ни удари с копия и камъни. Настана пълен хаос. — Хастатът се изсмя горчиво. — Знаели са, че ще се втурнем към седловината като глупави хлапета.
— А какво става сега? — попита обзет от ужас Квинт.
— Бием се на два фронта, тук и от другата страна на върха. Междувременно цялата шибана войска на Ханибал минава през прохода под носовете ни. Дори да успеем да прекосим отново реката, ще е твърде късно.
— Планът му е бил такъв от самото начало — промърмори Квинт.
— Признавам едно на проклетия гуга — каза хастатът. — Хитра гадина е.
— Късметът му някой ден ще свърши. — Квинт се опита да игнорира облекчението си, че Кампания няма да бъде разграбвана повече. — Фабий ще го довърши.
— Да, или по-вероятно Минуций — ехидно отвърна хастатът.
Явно Рутил не беше единственият, който си мислеше, че Фабий е прекалено предпазлив. Самият Квинт предпочиташе диктатора и това до известна степен се дължеше на мнението му, че Флак беше арогантен глупак. Тревожеше се, че Минуций може да се окаже замесен от същото тесто.
— Накрая единият от тях ще изкара късмет — каза той.
— Ако боговете са рекли. По-добре да идем да помогнем, а? — Хастатът го тупна по ръката. — Не бързай надолу по склона. Сигурно още ти се вие свят. Едно копие повече или по-малко няма да промени изхода. — И с циничен смях той и другарят му се отдалечиха.
