Кървави полета полностью

Благодарен за почивката, Квинт седна на един камък. Главата наистина го болеше убийствено. Битката долу като че ли ставаше по-ожесточена. Говедата продължаваха да тичат. Квинт се запита имат ли край номерата на Ханибал. Като че ли не. Това обаче не беше нито Требия, нито Тразименското езеро. Щеше да има жертви, но не хиляди. Това не беше поражение, а само надхитряване. Ужилване на гордостта на Рим, но не и смъртоносен удар.

Далече долу един рус мъж хвърли копие по врага. Мацерион. „От сега нататък трябва да си пазя по-добре гърба“, помисли Квинт. Явно Фортуна му се беше усмихнала. Мацерион сигурно си мислеше, че го е убил, или може би се беше появил някой, който му беше попречил да довърши започнатото. Така или иначе, Квинт се беше отървал. Малко по-късно тази истина беше набита още по-жестоко в главата му. Докато слизаше към седловината, се натъкна на тялото на Рутил. Това беше достатъчно разстройващо, но фактът, че смъртната рана беше в гърба, накара кръвта на Квинт да кипне от ярост. Това не беше рана, получена при бягство — Рутил не беше страхливец. Шансовете някой картагенец да му е нанесъл такъв удар бяха нулеви. Раните при почтен бой обикновено бяха отпред или отстрани. Не, най-вероятно Мацерион се беше нахвърлил на Рутил, след като беше бутнал него по склона. Постъпка на страхливец, която беше невъзможно да се докаже. Неуверен, че е достатъчно силен да се бие, но отчаяно жадуващ за отмъщение, Квинт се огледа. В суматохата на сражението русокосият беше изчезнал.

Насили се да се успокои. Най-добрата му тактика беше да се преструва, че нищо не се е случило, да накара Мацерион да си мисли, че му се е разминало. Следващия път обаче щеше да е готов. И мъртвият щеше да е Мацерион, а не той.

Северно от Капуа

Аврелия знаеше, че утрото е настъпило. Беше лежала будна часове наред — ако изобщо бе мигнала — и от известно време усещаше през затворените си клепачи как светлината се усилва. Въпреки това отказваше да отвори очи. Направеше ли го, трябваше да признае пред себе си, че това е сватбеният ѝ ден. Като лежеше скована в леглото, дишаше съвсем плитко и си мислеше за всичко с изключение на предстоящото празненство, можеше да продължи да се преструва, че в края на деня двамата с Луций няма да бъдат съпруг и съпруга. Че може би някой ден отново ще види Ханон. Мисълта за него отново напълни очите ѝ със сълзи. Преди неочакваната му поява през онази нощ във фермата тя постепенно беше започнала да се примирява с мисълта, че ще се омъжи за Луций. След срещата ѝ с Ханон обаче това беше станало невъзможно. Всеки миг и насън, и наяве беше изпълнен със страстни мисли за него. Подготовките за сватбата — преправянето на сватбените дрехи, поръчването на оранжевото було, което щеше да носи, решаването кои ще бъдат поканените — минаха като в мъгла. Всеки път, когато беше принудена да се съсредоточи и нещата започваха да изглеждат по-реални, Аврелия си казваше, че се готви да се омъжи не за Луций, а за Ханон. Вчера обаче усилията ѝ да отрече реалността най-сетне срещнаха неуспех. Заедно с майка си, Марциал и група роби беше потеглила на север от Капуа до къщата на един от роднините на Луций. Поради риска от мародерстващи картагенски войници беше решено, че е твърде опасно брачната церемония да се проведе в нейния дом, както повеляваше традицията. Вместо това сватбата щеше да се състои в тази вила, в която Аврелия никога досега не беше стъпвала. През цялата нощ се беше опитвала да отрече истината за онова, което щеше да се случи през близките часове. Но преструването отиваше към края си. Тя се опита да прокълне Ханон, задето се бе появил в живота ѝ, заради това че беше отворил сърцето ѝ за любовта, но не можеше. Замоли се боговете да го закрилят, където и да се намираше сега.

— Господарке? — обади се Елира от другата страна на вратата. — Будна ли си?

„Започва се“, уморено си помисли Аврелия.

— Да. Влез.

Вратата се отвори и усмихнатата Елира влезе.

— Добре ли спа?

Аврелия се запита дали да не излъже, но илирийката усети настроението ѝ, преди да е успяла да отвори уста.

— Мелитон е добър човек. Мил. Ще ти даде много деца.

Нямаше смисъл да се опитва да ѝ обяснява.

— Знам — отвърна Аврелия и се усмихна насила.

Двете чуха характерното квичене на прасе отвън. Имаше обичай рано в деня на сватбата да се коли прасе и да се гадае по вътрешностите му.

— Да се надяваме, че поличбите ще са добри — рече Елира.

Аврелия откри, че промърморва нещо в знак на съгласие. Покрай всичките си опасения не искаше да добавя и лош късмет. Погледна старата си дреха, метната на една табуретка, и няколкото играчки от детството си: беше ги донесла от Капуа, за да може ритуално да ги остави в предишния ден. От този момент никога вече нямаше да носи момичешки дрехи. Щеше да облече булчинска туника. А по-късно щеше да стане жена — в най-истинския смисъл. Бузите ѝ пламнаха от мисълта за това.