Това беше моментът на Атия. Тя излезе плавно напред и застана пред Аврелия и Луций, които се обърнаха с лице един към друг. Атия взе десните им ръце и ги допря. Аврелия стисна зъби, когато пръстите на Луций докоснаха нейните; изгледа кръвнишки майка си през фламеума. „Правя го за теб и за татко“, мислено изкрещя тя. Дори и да забеляза реакцията ѝ, Атия не го показа с нищо и мълчаливо се оттегли.
Останалата част от церемонията премина като насън. Аврелия отиде при временния олтар, поставен при домашния ларариум; седна заедно с Луций на две столчета, покрити с една овча кожа; гледа как жрецът принася традиционния дар от пшеничена питка на жертвеника. После, хванала Луций за ръка, обиколи подиума и повтори благословията, изречена от жреца; чу аплодисментите, когато ги обявиха за съпруг и съпруга; изслуша вцепенена поздравленията на гостите. Не хапна почти нищо на последвалото пиршество — беше изгубила напълно апетит. Само по настояване на Луций опита мъничко от прасенцето сукалче и печената риба, донесена специално от крайбрежието.
— Великолепно е, нали?
Това бяха едва ли не първите думи, отправени от Луций към нея. Ако трябваше да е честна, двамата не бяха имали възможност да разговарят, но това я устройваше.
— Да.
— Вземи си още. — Той набоде голямо парче свинско с ножа си и го сложи в чинията ѝ.
— Благодаря. — Аврелия се почувства като пълна простачка, че няма какво повече да му каже, но нищо не ѝ идваше в главата. От мазното месо ѝ се догади. Изпита благодарност, когато бащата на Луций, който се беше излегнал на съседната кушетка, го извика да поговорят. Като ровичкаше храната си, Аврелия се опита да не мисли за предстоящата нощ. Колкото и да се мъчеше обаче, мислите ѝ все се връщаха към онова, което неизбежно щеше да се случи, след като изминеха краткия път до фамилната къща на Луций и се оттеглеха в спалнята. Лекцията на майка ѝ, изнесена предишния ден, отново започна да я тормози. Аврелия беше напълно подготвена за картинните подробности, особено когато бяха разказани от майка ѝ. Като малка беше виждала достатъчно често как го правят животните, за да е наясно с физическите аспекти на сношаването, но мисълта, че ще трябва да лежи, докато Луций прави същото с нея, беше отвращаваща и ужасяваща. „Няма ли да боли?“ — беше попитала тя. Лицето на Атия беше омекнало и тя бе потупала Аврелия по ръката. „Отначало може би, мъничко. Луций обаче не е като повечето мъже. Той ще бъде нежен с теб, сигурна съм“.
Тя хвърли бърз поглед към съпруга си. Бузите му се бяха зачервили от изпитото вино. Алкохолът правеше някои мъже по-агресивни, но при Луций нямаше подобни признаци. Просто изглеждаше още по-жизнерадостен, отколкото обикновено.
„След време дори ще започне да ти харесва“ — бе продължила Атия. Споменът за думите ѝ накара Аврелия да се изчерви отново — от гняв и смущение едновременно. Сякаш подобно нещо беше възможно! Щеше да мрази всеки момент от акта, но щеше да го търпи, защото дългът ѝ повеляваше. Не можеше да има наслаждение; ако изкараше късмет, нямаше и да продължава дълго. Въпреки свинското, което беше опитала току-що, усещаше нов, горчив привкус в устата си. Лесно ѝ беше на майка ѝ да говори по този начин — тя беше благословена в брака, защото се бе омъжила за баща ѝ не по силата на формална уговорка, а по любов — нещо, на което и двете фамилии не гледали с добро око. „Може би
Имаше една утеха, ако изобщо можеше да се нарече така. Според майка ѝ, ако забременееше, Луций нямаше да се опитва да има сексуални контакти с нея. Както и докато кърми бебето. „Тъй като всичко това изобщо не ти харесва, ето ти още една причина да заченеш. След като му дадеш поне един син, за предпочитане двама или трима, той ще те остави на мира, ако желанието ти е такова“. Аврелия не можеше да си представи да роди и веднъж, какво оставаше за много пъти. Това не беше нещо, за което беше мечтала, както бе при другите момичета. Ако можеше да избира, би предпочела да язди и да тренира с меч — все забранени за жените работи — пред неблагодарната работа да ражда и отглежда деца. Най-добре обаче беше да забрави всички неща, на които я беше учил Квинт. Никога вече нямаше да ги прави. Нито пък щеше да броди из гората с брат си и с Ханон.
