Кървави полета полностью

— Майка ти скоро ще дойде да ти помогне за обличането. Каза да започнем с правенето на прическата. — Почти срамежливо Елира вдигна железния връх на копие, който държеше в дясната си ръка.

— Добре. — Аврелия отметна завивките и спусна крака на пода. — На двора е по-светло — каза тя и взе друга табуретка.

Веднага щом излязоха, започнаха да привличат внимание. Когато Елира започна да разделя косата на Аврелия на шестте традиционни плитки с помощта на копието, наоколо вече се бяха събрали неколцина роби. Одобрителните им усмивки и мърморене не оправиха настроението на Аврелия, но тя се постара да не се мръщи и да не гледа начумерено. Очертаваше се дълъг ден, но беше твърдо решена да запази през него честта на семейството. След начина, по който беше допринесла за проблемите на родителите си, това беше най-малкото, което можеше да направи. Бракът с Луций беше единственият начин да се спасят от заплахите на Фанес.

Аврелия стоеше пред отворените врати на таблинума. Беше сама, ако не се броеше Елира. „Това е“, помисли си тя и стомахът ѝ се сви. Вече нямаше връщане. С изключение на Луций, който щеше да пристигне последен, всички останали я очакваха в атриума.

— Време е — прошепна Елира.

Аврелия завъртя глава. Елира беше оранжева през фламеума, или булото. Целият ѝ свят беше оранжев. Това беше по-смущаващо и от простата ѝ бяла сватбена дреха, жълтото наметало и сандалите. Пръстите ѝ докоснаха възела на Херкулес, на който беше вързана ивицата плат непосредствено под гърдите ѝ — той можеше да бъде развързан единствено от съпруга ѝ — и тя едва устоя на желанието да се разплаче. Имаше чувството, че е попаднала в кошмар наяве.

— Господарке. — Гласът на Елира беше настойчив.

С огромно усилие на волята Аврелия размърда предателските си крайници и тръгна напред. Силният аромат на риган от венеца нахлуваше в ноздрите ѝ. Това беше една от любимите ѝ миризми и тя вдиша дълбоко, като се опитваше да почерпи сили от нея. Влезе в таблинума, мина по мозайката от редуващи се черни и бели плочки, покрай басейна, който събираше дъждовната вода от отвора в покрива. Спря при дървения параван, който отделяше това помещение от атриума. Сърцето ѝ пърхаше като птичка в гърдите ѝ — по-бързо, отколкото можеше да брои. Не можеше да промени нищо. „Да приключваме“, каза си. Удължаването на агонията само щеше да направи положението още по-лошо.

Майка ѝ и Марциал я очакваха в атриума заедно с жрец и осем свидетели. Докато влизаше, Аврелия чу одобрителното им мърморене. Поне външният ѝ вид беше задоволителен. Като се опитваше да се движи грациозно, тя застана пред старшия жрец от храма на Юпитер в Капуа — мъж със сурово изражение, тясно лице и съвсем малко коса на главата, който ѝ кимна отсечено. Атия и Марциал застанаха от дясната му страна; останалите се наредиха отляво. Аврелия погледна майка си, която определено изглеждаше доволна. Извърна се и едва сдържа напиращия гняв. Марциал ѝ се усмихна мило. С изключение на бащата на Луций, тя не познаваше останалите свидетели. Предположи, че са приятели и роднини на семейството. Богове, колко ѝ се искаше баща ѝ или Квинт да бяха тук — ако не да спрат церемонията, то поне да ѝ дадат малко морална подкрепа.

Не се наложи да чакат дълго Луций да се появи от другия вход на атриума. Той беше облечен в нова бяла тога, а през врата му беше метнат венец от цветя. Аврелия трябваше да признае, че изглежда много добре. Въпреки това не можеше да не си представи Ханон на неговото място. Заедно с Луций влязоха още роднини и група приятели. Аврелия трепереше, когато той застана до нея. За щастие, жрецът заговори веднага: благодари на боговете за добрите поличби, видени във вътрешностите на жертвеното прасе, поздрави всички присъстващи и изрази благодарност към бащата на Луций и сенките на фамилните предци. Каза няколко думи за брака и децата, както и още няколко за Луций. Не спомена нищо за Аврелия, освен че е от добро потекло. Аврелия преглътна огорчението си. Като ставаше съпруга на Луций и жената, която ще роди наследниците му и ще продължи рода му, тя помагаше и на своята фамилия.

— Повтаряйте след мен свещените думи — напевно нареди жрецът.

„Толкова бързо ли?“ — едва не изкрещя Аврелия.

— Докато ти си Аврелия, аз съм Луций — каза жрецът.

Луций повтори думите му със силен и ясен глас.

Погледът на жреца се насочи към нея.

— Докато ти си Луций, аз съм Аврелия.

Погледът ѝ се стрелна настрани. Луций я гледаше. Както и всички останали. Дъхът секна в гърлото ѝ; краката ѝ затрепериха. По някакъв начин обаче тя успя да се овладее.

— Докато ти си Луций, аз съм Аврелия.

— Като символ на този съюз пред боговете ръцете на тази двойка трябва да се съединят от омъжена жена, която ще представлява богиня Юнона — заяви жрецът.