„По същия начин и други трима ще върнат книгата. Само Жена на познанието, Рицар на Христа и Воин на Човека могат да отворят Христовото евангелие и да разкрият на света Неговата слава.“
Кардиналът впери поглед в Ерин.
— Мисля, че това сте вие, доктор Грейнджър, заедно със сержант Стоун и отец Корза.
Ерин погледна пергамента.
— Защо смятате, че сме точно ние?
— Тримата отидохте заедно на мястото, където е била скрита книгата. Всеки от вас изигра роля в побеждаването на създанията на мрака и се върнахте живи, за да видите звездите в пустинята.
Джордан въздъхна шумно, което накара другите да се обърнат към него. Всичко това приличаше на религиозни глупости и той им каза защо.
— Но ние не намерихме книгата. Нея вече я няма, изнесена е. Някой сигурно вече я е отворил, при това отдавна.
— Не, синко. Ако я бяха отворили, светът щеше да се промени. Чудесата щяха да бъдат нещо обичайно.
— Може би — рече Джордан. — Но така или иначе, някой вече я е открил и я е взел. Те трябва да са онези, за които говори пророчеството, нали така?
Кардиналът поклати глава.
— Пророчеството не казва кой ще я
— Къде трябва да идем, за да търсим книгата? — попита Ерин.
Кардинал Бернар поклати глава.
— Нямам отговор на този въпрос. Рун каза, че не е открил нищо в гробницата, което да посочва кой я е ограбил.
Ерин се обърна към Джордан, явно с молба за разрешение. Той кимна. Вече не виждаше смисъл да пази тайни. Тя бръкна в джоба си и бавно извади нацисткия медальон.
— Намерих това в ръката на мъртвото момиче. Трябва да го е грабнала от онези, които са откраднали книгата и са я убили.
Кардиналът протегна ръка. След кратко колебание Ерин пусна сребърния диск в дланта му, облечена в червена ръкавица.
Кардиналът го разглежда в продължение на цяла минута, като внимателно изучаваше надписа по края, после го прочете на глас.
— Аненербе.
— Запознат ли сте с тази организация? — попита Джордан.
— Нашият орден често имаше изследователски интереси, сходни с интересите на тази група. Аненербе прерови Светите земи за изгубени артефакти и религиозни предмети с тайнствена сила. Всъщност свещеникът, който навремето ръководеше издирването на Евангелието, имаше за задача да следи и Аненербе. За съжаление изгубихме отец Пиер през Втората световна война. — Кардиналът целуна кръста си и продължи: — Изгубихме толкова много хора по онова време.
Джордан знаеше как се чувства.
Бернар се изправи бавно и умислено и върна медала на Ерин.
— Един човек трябва да види това. Имаме Папски университет, ръководен от нашия орден, който е скрит в манастира в Етал, Германия. Те имат огромна научна библиотека. Там ще намерите записите ни за Аненербе и дейността ѝ по време на войната и след нея. Може би това трябва да бъде първата спирка по пътя ви.
Джордан погледна към Ерин.
— Имаш ли по-добри идеи?
— Нещо по-добро от библиотека на сангвинисти? — Тя изглеждаше готова да тръгне незабавно. — С нетърпение очаквам да я видя.
Джордан се ухили. Изобщо не се учудваше. Вълнението ѝ беше заразно.
— Освен ако отец Корза няма възражения, да започнем оттам.
— Ще се погрижа да ви посрещнат. Аз трябва да се върна в Рим, за да подготвя Ватикана, ако имате успех.
Кардиналът понечи да стане, но Джордан вдигна ръка.
— Преди това искам да помоля за една услуга.
— Да?
— Написал съм писма за всеки член на екипа ми. — Говореше с равен глас, делово, опитваше се да не мисли. — Писма, които трябва да се изпратят на семействата им в случай на смъртта им, както и на моята. Оставил съм инструкции на командира си къде са и какво да се прави с тях. Бихте ли се погрижили да бъдат изпратени?
Бернар сведе глава.
— Ще го направя, синко. Поддържаме контакти с много военни свещеници.
Джордан прочисти гърло и заговори официално.
— И още нещо, Ваше Високопреосвещенство.
— Разбира се.
Той бръкна в малък, затворен с цип джоб на якето си и извади венчалния си пръстен. Задържа го между палеца и показалеца си, спомняйки си дъждовния ден, в който Керън го беше сложила на пръста му, момента, който се носеше към него като товарен влак още от втората му година в гимназията. Никога не бяха помисляли, че ще се разделят.
— Моля да се погрижите това да стигне до семейството на жена ми — каза той. — Винаги съм им казвал, че ако умра, ще го получат. Искаха да го заровят до надгробния ѝ камък.
Ерин отпиваше глътка вода, когато Джордан предаде халката на починалата си жена. Едва не се задави от изненада.
Венчалният пръстен сияеше в златно, преди червената ръкавица на кардинала да се затвори около него.
— Както желаеш, синко. Ще бъде направено.
„Значи Джордан не е женен, а вдовец.“
