Свеж камъш шумолеше под ботушите на Рун, докато пресичаше антрето, за да бъде посрещнат от прислужницата на Елизабет, стеснителната малка Ана.
Елизабет настояваше всяка есен в замъка Чахтице старият камъш да бъде изхвърлян, каменният под да се измие и подсуши и да бъде застлан с нов камъш. Над него пръскаше лайка, която придаваше на дома ѝ чист, освежаващ аромат, така нехарактерен за повечето домове на други благородници, които бе посещавал.
— Желаете ли да ме придружите в големия салон, отче? — Ана беше свела глава надолу, за да скрие родилния си белег.
— Ана, би ли довела господарката си тук, ако обичаш? — Макар да бе идвал в замъка много пъти, тази вечер не му се искаше да влиза вътре.
Преди Ана да успее да изпълни заръката, Елизабет се появи в разкошна тъмнозелена рокля, стегната на тънкия ѝ кръст.
— Мой скъпи отец Корза! Рядко се случва да ни посещавате толкова късно. Заповядайте в салона. Ана току-що запали огъня.
— Трябва да откажа. Мисля, че за задачата... за целта ми... ще е по-добре, ако остана тук.
Изваяните ѝ вежди се повдигнаха изненадано.
— Колко мистериозно!
Махна на Ана да излезе, пристъпи към високата маса до вратата и запали восъчните свещи. Меденият им аромат достигна до него, напомни му за отдавна отминали невинни лета.
Трептящата светлина осветяваше прелестно лице, каквото не бе виждал никога досега. Гарвановочерната коса блестеше, в сребристите очи играеше палаво пламъче. Тя плесна сръце и се обърна към него.
— Разкажете ми за вашата задача, отче.
— Нося вести. — Гърлото му се стегна.
Тя замръзна. Усмивката изчезна от лицето ѝ, сребърните очи помръкнаха като буреносни облаци.
— За съпруга ми граф Надажди ли?
Не можеше да и каже. Не можеше да я нарани. Стисна сребърния си кръст с надежда да почерпи сила от него. Както винаги, той му даде единствено болка.
— Загинал е —рече тя.
Естествено, като жена на воин го беше разбрала.
— Стана с чест. В...
Тя се облегна на стената.
— Спестете ми подробностите.
Рун стоеше като закован, неспособен да проговори.
Тя извърна глава в опит да скрие сълзите си.
Като свещеник трябваше да отиде при нея. Да се моли с нея, да говори за Божията воля, да обясни, че Ференц сега е в рая. Беше играл тази роля много пъти и за много опечалени.
Ала не можеше да го направи за нея.
Не и за нея.
Защото в действителност копнееше да вземе стройната ѝ фигура в прегръдката си, да я остави да излее мъката си на гърдите му. Затова отстъпи, позволи на страхливостта си да се превърне в жестокост, като ѝ обръщаше гръб в такъв тежък момент.
— Моите най-искрени съболезнования за загубата — сковано изрече той.
Тя го погледна с изпълнени с мъка очи. В тях се мярна изненада и смущение, след което остана само още по-дълбока тъга. Правеше всичко по силите си да запази маската на спокойствието, но я носеше накриво, неспособна да скрие болката от студеното му отношение.
— Няма да ви задържам, отче. Часът е късен, а ви чака дълъг път.
И той избяга, без да каже нито дума повече.
Изоставяше я, защото я обичаше.
Докато се препъваше по заскрежения път, който го отдалечаваше от Елизабет, той осъзна, че всичко помежду им се е променило. И тя несъмнено го знаеше. Ференц беше стената, която пазеше и двамата, която ги държеше разделени.
А без тази стена можеше да се случи какво ли не.
