— Той е изгорил цял град, защото кралят му е заповядал. — Вейлин избута чинията си и стана от масата. — Ще се застъпя за Галис пред магистрата. Ще се видим в пет часа.
На сутринта се оказа, че не е нужно да ходят при магистрата. Галис бе избягал през нощта. Стражите бяха заварили стаята на горния етаж празна, с отворен прозорец. Външната стена беше висока почти трийсет стъпки и без видими неравности.
Вейлин се наведе през прозореца, погледна към двора и промърмори:
— Галис Катерача.
— С подобни рани не би трябвало да може и да ходи. — Сестра Шерин се приближи и погледна през прозореца. За Вейлин близостта ѝ бе едновременно опияняваща и неудобна, но тя не показваше притеснение. — Нямам представа как е успял.
— Инструктор Солис казва, че човек не знае истинската си сила, докато животът му не се окаже в опасност.
— Сержантът обеща да го преследва, до края на живота си, ако се наложи. — Тя се дръпна, оставяйки Вейлин със смесица от съжаление и облекчение. — Сигурно ще го направи. Или ще го довлекат някой ден с нова рана.
— Ако е умен, ще се качи на някой кораб и до довечера ще е изчезнал.
Шерин поклати глава.
— Хората не се махат от това място, братко. Без значение от заплахите. Остават тук и доизживяват живота си.
Вейлин се обърна към прозореца. Южният квартал се събуждаше. Бледото сутрешно небе започваше да поема пушека от комините, който щеше да виси над покривите до залез-слънце. Отиващите си сенки разкриваха отрупаните с боклуци и нечистотии улици и показваха присвитите фигури на пияници, наркомани и бездомни. Вече се чуваха смътни викове от конфликти. Вейлин се зачуди колко ли хора ще се появят днес.
— Защо? — попита той. — Защо да останеш на подобно място?
— Аз го направих — отвърна тя. — Защо да не го направят и те?
— Тук ли си родена?
Шерин кимна.
— Имах късмет и завърших обучението си за две години. Аспектът ми предложи всяка позиция в Кралството. Избрах тази.
Колебливият глас му подсказваше, че той е първият човек, пред когато разкрива тази част от миналото си.
— Защото това е… домът ти?
— Защото чувствам, че трябва да бъда тук. — Тя тръгна към вратата. — Имаме работа, братко.
Следващите дни бяха тежки, но ползотворни, и не само защото бе постоянно със сестра Шерин. Върволицата болни и пострадали му предоставяше възможности да развие скромните си лечителски умения. Шерин започна да споделя част от познанията си. Учеше го как най-ефективно да зашие рана и кои билки да смеси за болки в стомаха или главата. Бързо му стана ясно, че никога няма да достигне нейното ниво. Тя имаше толкова силен нюх към болестите, който напомняше на собствения му афинитет към меча. За щастие не се наложи да демонстрира уменията си, защото агресията на пациентите бе спаднала след първия ден. Из южния квартал бе плъзнал слух за брата от Шестия орден и по-съмнителните лица, идващи за лечение, си стискаха зъбите и гневните изблици.
Единствената неприятна страна на пребиваването му в Петия орден бе постоянното внимание от страна на останалите братя и сестри. Той продължи да се храни късно вечер с Шерин, но скоро започна да се събира група послушници, които нямаха търпение да им разкаже повече за живота в Шестия орден и за „Спасяването на сестра Шерин“. История, която бе прераснала в легенда само за няколко дни. Както винаги, сестра Хена бе най-ревностната му слушателка.
— Не беше ли уплашен, братко? — попита тя и го погледна с кафявите си очи. — Когато онзи негодник е искал да убие сестра Шерин? Не се ли уплаши?
До него Шерин, която търпеше стоически досадниците, нарочно изтърва лъжицата в чинията си, със силно дрънчене.
— Аз… обучен съм да контролирам страха си. — Вейлин осъзна колко надуто звучи и продължи забързано: — Не толкова добре, колкото сестра Шерин. Тя запази спокойствие през цялото време.
— Тя никога не се притеснява. — Хена махна пренебрежително с ръка. — И защо не го уби?
— Сестро! — възкликна брат Кърлис.
Тя сведе поглед и по бузите ѝ изби червенина.
— Съжалявам.
— Не се тревожи, сестро. — Той я потупа неловко по ръката, което я макара да се изчерви още повече.
— С брат Вейлин имахме тежък ден — каза Шерин. — Бихме искали да вечеряме на спокойствие.
Тя не беше инструктор, но думите ѝ очевидно тежаха, защото публиката им се разпръсна по стаите.
— Уважават те — отбеляза Вейлин.
Шерин сви рамене.
— Вероятно. Но не ме харесват. Повечето братя и сестри ми завиждат и изпитват неприязън към мен. Аспектът ме предупреди, че ще е така. — Тонът ѝ не показваше притеснение: тя отбелязваше прост факт.
— Сигурно ги съдиш прекалено строго. Може би ако общуваш повече…
— Не съм тук заради тях. Петият орден е средството, с което помагам на хората, които се нуждаят от помощта ми.
— И нямаш нужда от приятелство? Душа, с която да споделяш тревогите си?
Тя го изгледа премерено.
— Сам го каза, братко. Тук нещата са различни.
— Е, може и да не ти харесва, но знай, че имаш моето приятелство.
Тя не отговори и продължи да гледа преполовената си чиния.
