Вейлин пропусна вечерята. Знаеше, че последните събития само са засилили славата му, и не можеше да понесе поредната буря от въпроси и възхищение. Затова се скри в караулното при брат Селин, възрастния пазач, който го бе посрещнал предната сутрин. Старецът се радваше на компанията и не споменаваше случката от деня, за което Вейлин бе благодарен. Вместо това, по настояване на младежа, Селин разказа множество истории от службата си в Петия орден, доказващи, че не е нужно човек да бъде войник, за да се сблъска с войната.
— Този го получих на палубата на „Сийспайт.“ — Селин показа странен белег във формата на подкова от вътрешната страна на китката си. — Шиех рана в корема на един мелденейски пират, а той ме захапа почти до кокал. Беше точно след като Военачалникът изгори града им и навярно имаше причина да е гневен. Нашите моряци го изхвърлиха през борда. — Лицето му се сви в гримаса при спомена. — Умолявах ги да не го правят, но хората вършат ужасии, когато им кипне.
— Как се озова на военен кораб? — попита Вейлин.
— А, бях личен лечител на флотския командир, лорд Мерлиш, много години. Бях му любимец, защото го излекувах от шарка няколко години по-рано. Чудесен стар капитан. Морето му беше като майка. Обичаше всички моряци, даже изпитваше уважение към мелденейците. Казваше, че са най-добрите на света. Сърцето му се скъса, когато Военачалникът изгори града им. Двамата имаха страшен спор, казвам ти.
— Скараха ли се? — Вейлин беше любопитен. Брат Селин бе един от малкото, които не споменаваха, че Военачалникът му е баща. Старецът сякаш изобщо не бе наясно с този факт, но Вейлин подозираше, че след толкова години в служба на Вярата просто е свикнал да игнорира напълно семейните връзки.
— О, да — продължи Селин. — Флотският командир Мерлиш го нарече касапин, убиец на невинни, който е посрамил Кралството завинаги. Свидетелите очакваха Военачалникът да извади меча си, но той отвърна просто: „Верността е моята сила, милорд.“ — Селин въздъхна и отпи от една манерка, вероятно съдържаща течността, наречена от Макрил „Приятел на братята.“ — Горкият стар Мерлиш, остана в каютата си през обратния път и отказа да докладва на краля, когато пристигнахме. Не след дълго почина. Сърцето му не издържало по време на плаване до далечния запад.
— Ти видя ли? — попита Вейлин. — Видя ли изгарянето на града?
— Видях. — Брат Селин удари здрава глътка от манерката. — Разбира се, че видях. Озари небето на цели мили. Но не гледката бе смразяваща, а звукът. Бяхме пристанали на половин миля от брега, но чувахме писъците. Хиляди, мъже, жени, деца, пищящи сред огньовете. — Потръпна и отпи отново.
— Съжалявам, братко. Не трябваше да питам.
Селин сви рамене.
— Това е минало, братко. Не може да живеем в него. Можем само да се учим. — Погледна спускащия се мрак. — По-добре се връщай, че ще изтървеш вечерята.
Вейлин откри сестра Шерин в трапезарията — вечеряше сама, както бе казала. Очакваше смръщване или директен отказ, когато се настани срещу нея, но тя не направи коментар. Кухненските слуги бяха поднесли множество ястия, но тя се бе спряла на малка чиния с хляб и плодове.
— Може ли? — попита Вейлин и посочи храната.
Тя сви рамене и той си взе шунка и пилешко. Започна да ги поглъща стръвно и си спечели отвратен поглед.
Вейлин се усмихна, наслаждавайки се на неудобството ѝ.
— Гладен съм.
Появи се минимална следа от усмивка, преди тя да извърне поглед.
— В Шестия орден никой не яде сам — обясни той. — Всички сме на групи. Живеем заедно, ядем заедно, сражаваме се заедно. Имаме истинска причина да се наричаме братя. Тук явно е различно.
— Моите братя и сестри уважават уединението ми.
— Защото си специална? Защото можеш неща, които те не могат?
Шерин отхапа от ябълката и не отговори.
— Как е крадецът? — попита Вейлин.
— Добре. Преместиха го на горния етаж. Сержантът остави двама души да пазят стаята му.
— Мислиш ли да го защитиш пред магистратите?
— Разбира се. Ще помогне, ако и ти свидетелстваш. Имам чувството, че твоята дума тежи повече от моята.
Той преглътна хапка шунка с малко вода.
— Сестро, защо си загрижена толкова много за такъв като него?
Изражението ѝ се втвърди.
— А ти защо не си загрижен?
Над масата се възцари тишина. Накрая Вейлин проговори.
— Знаеш ли, че майка ми се е обучавала тук? Била е сестра, като теб. Напуснала Петия орден, за да се омъжи за баща ми. Никога не ми е разказвала. Не е споменавала за тази част от живота си. Дойдох да потърся отговори. Исках да знам коя е била тя, кой съм аз, кой е баща ми. Но аспектът не казва нищо. Вместо това ме прикрепи към теб, което само по себе си е достатъчен отговор.
— Какъв отговор?
— Каква е била майка ми. И донякъде какъв съм аз. Не съм като теб, не съм лечител. Днес щях да убия онзи мъж. Убивал съм и преди. Ти не би могла да убиеш никого. Нито пък тя. Такава е била майка ми.
— А баща ти?
„Хиляди, мъже, жени, деца, пищящи сред огъня… Верността е моята сила.“
