„Дали и с майка ми е било така? Дали е била изолирана заради уменията си? Дали са мразели и нея?“ Беше му трудно да си го представи. Помнеше мила, топла и открита жена. Едва ли някога е била толкова затворена емоционално, колкото Шерин. „Шерин е оформена от това, което ѝ се е случило извън портите. Някъде там, в южния квартал. Майка ми е имала друг живот.“ Хрумна му нещо, за което не беше помислял. „Коя е била тя преди да дойде тук? Какво е фамилното ѝ име? Кои са родителите ѝ?“
Обзет от тези мисли, той се надигна от масата.
— Лека нощ, сестро. Ще се видим на сутринта.
— Утре е последният ти ден, нали? — Тя го погледна. Очите ѝ бяха по-блестящи от обикновено. Сякаш в тях имаше сълзи — но пък това бе абсурдно.
— Да. Но се надявам да науча още, преди да замина.
— Да. — Тя извърна очи. — Разбира се. Приятни сънища.
— И на теб, сестро.
Вейлин не можеше да заспи. Седеше със свити крака и обмисляше факта, че не знае почти нищо за миналото на майка си. Сестра от Петия орден, омъжена за баща му, родила син, починала. Това бе всичко. Всъщност не знаеше повече и за баща си. Войник, издигнат от краля заради храбростта си, Военачалник, изгорил град, баща на син и дъщеря от различни майки. Но какъв е бил преди това? Не знаеше къде е роден баща му. Дали дядо му е бил войник, земеделец или нещо друго?
Множество въпроси бушуваха в главата му като буря. Затвори очи и се помъчи да успокои дишането си, както ги учеше инструктор Солис. Умение, несъмнено научено от аспекта на Петия орден, което на свой ред повдигаше още въпроси. „Съсредоточи се. Дишай бавно и равномерно…“
След час ритъмът на сърцето му се забави и бурята се укроти, но вниманието му бе привлечено от тихо, но настойчиво чукане по вратата. Вейлин паметна ризата си и отвори. Беше сестра Хена. Усмихваше се срамежливо.
— Братко? — Гласът ѝ беше съвсем малко по-силен от шепот. — Притеснявам ли те?
— Още не спях. — „Не може да иска нова история.“ — Късно е, сестро. Ако искаш нещо от мен, по-добре изчакай утрото.
— Да искам нещо? — Усмивката ѝ се разшири леко и преди да я спре, тя се шмугна в килията. — Искам прошката ти, братко, за необмислените ми думи на вечеря.
Успокоеното сърце на Вейлин задумка отново.
— Няма какво да прощавам…
— Напротив! — прошепна тя и се приближи, карайки го да отстъпи, и затвори вратата. — Аз съм толкова празноглава… Говоря глупости. Без да мисля. — И се притисна към него. Едрите ѝ гърди предизвикаха изпотяване и неканено раздвижване в слабините му. — Кажи, че ми прощаваш. — Тя изхлипа леко и притисна глава към гърдите му. — Кажи, че не ме мразиш!
— Ъ-ъ. — Вейлин трескаво затърси подходящ отговор, но животът в Ордена не го бе подготвил за такива неща.
— Естествено, че не те мразя. — Той положи нежно ръце на раменете ѝ и я отблъсна с пресилена усмивка. — Не бива да се тревожиш за такива глупости.
— Но се тревожа — увери го тя задъхано. — Мисълта, че ще обидя точно теб… — Извърна очи засрамено. — Не мога да я понеса.
— Притесняваш се твърде много за моето мнение, сестро. — Вейлин посегна към бравата. — Време е да си вървиш.
Ръката ѝ докосна гърдите му и опипа мускулите под ризата.
— Толкова твърд. Толкова здрав.
— Сестро. — Той хвана ръката ѝ. — Това не…
Тя го целуна, притиснала се здраво към него. Устните ѝ бяха върху неговите още преди да осъзнае какво става. Усещането беше поразително, вихър от непознати чувства, които завладяха тялото му. „Това е неправилно — помисли той, докато езикът ѝ играеше между устните му. — Трябва да я спра. Всеки миг… Трябва да спра… Ей сега…“
Звукът, който го спаси, в началото бе тих. Настоятелен призив по вятъра, влизащ през прозореца. Той почти го изпусна, запленен от устните на сестра Хена, но в него имаше нещо познато, което го накара да спре и да се дръпне.
— Братко? — Шепнещият дъх на Хена погали устните му.
— Чуваш ли?
Веждите ѝ леко се смръщиха.
— Нищо не чувам. — Тя се изкикоти и отново се притисна към него. — Само моето сърце и твоето…
Звукът се усили в познатото виене.
— Вълчи вой — каза той.
— Вълк в града? — Сестра Хена се изкиска отново. — Това е само вятърът, или куче…
— Кучетата не вият така. И не е вятърът. Вълк е. Веднъж видях вълк в гората. — „Точно преди да се опитат да ме убият.“
Щеше да го пропусне лесно, ако не бе прекарал години в изучаване на лицата на съперниците си в търсене на дребните признаци, издаващи предстояща атака. Видя мигновеното решително проблясване в очите ѝ.
— Не бива да се тревожиш за такива неща — каза тя и посегна да погали лицето му с лявата си ръка. — Забрави тревогите си, братко. Нека ти помогна…
Ножът в дясната се измъкна светкавично от робата ѝ. Стоманата проблесна и се стрелна към врата му. Движението беше оттренирано и изпълнено със скоростта и прецизността на експерт.
