Вейлин се завъртя и ножът го одраска по рамото. Дясната му длан блъсна Хена в гърдите и я отпрати към отсрещната стена. Тя се изправи бързо с изражение на котешка злоба, завъртя се, насочила ритник към главата му, и посегна с ножа към корема му. Той избегна ритника и изви китката, докато не чу пукот, предизвикващ спазъм на отвращение. „Тя не е момиче, не е сестра, тя е враг.“
Другата ѝ ръка се насочи с изпъната длан и пръсти към основата на носа му. Той познаваше този удар от уроците на инструктор Интрис. Смъртоносен удар. Извърна глава и го пое с чело. Отърси се от болката, стисна Хена за врата и я блъсна в стената. Тя се замята със съскане и ноктите ѝ го издраха. Вейлин натисна главата ѝ назад и я вдигна от земята в стремеж да прекърши съпротивата ѝ.
— Много си умела, сестро — отбеляза сухо.
От гърлото ѝ се откъсна болезнен стон. Кожата ѝ под пръстите му беше гореща.
— Може би ще ми кажеш къде си придобила такива умения и защо е нужно да ги упражняваш върху мен.
Очите ѝ заблестяха на червеното лице и се стрелнаха към разкъсаната риза и раната на рамото му. Устните ѝ се извиха в грозна, изпълнена със злоба усмивка.
— Как се чувстваш, братко? — изръмжа тя и пръсна слюнка. — Вече… нямаш време… да я спасиш.
В този момент той усети топлината в гърдите си, прясно избилата пот и лекото замъгляване в периферното зрение. „Отрова! Острието е било отровно.“
Наведе лице към нейното и срещна злобата в очите ѝ.
— Кого да спася?
Ужасяващата усмивка премина в уродлив смях.
— Някога… бяха… седем! — Омразата в очите ѝ светеше като фенер в мрака.
Тя внезапно отметна глава назад и стисна зъби със силно изщракване. Започна да се мята в ръцете му, да се гърчи неконтролируемо и от устата ѝ излезе пяна. Вейлин я пусна на пода. Краката ѝ продължиха да тропат по плочките, преди да застине безжизнено с широко отворени очи.
Вейлин се наведе над нея. Челото му бе мокро от пот, топлината в гърдите му преминаваше в пожар.
„Отровно острие… Нямаш време да я спасиш… Някога бяха седем… Нямаш време да я спасиш… Да я спасиш. ДА Я СПАСИШ!“
„Аспектът!“
Измъкна меча си от подпряната на стената ножница, отвори вратата и хукна към стълбището.
„Отрова на острието…“ Колко му оставаше? Прогони тази мисъл от съзнанието си. „Имам достатъчно време!“ Прескачаше яростно стъпалата по три наведнъж. „Имам достатъчно време!“
Покоите на аспекта бяха на последния етаж. Той стигна там за секунди и хукна по коридора. Виждаше вратата, нямаше следи от заплаха…
Острието проблесна в сенките. Стоманен полумесец, насочен с бързина и умение, който трябваше да отсече главата му. Вейлин се наведе и се претърколи, усети полъха от замаха. Изправи се и успя да парира противниковия меч със своя. Завъртя се, приклекна на коляно и протегна оръжието си максимално напред. Ръката му трепна, когато мечът се заби в плътта. Чу се приглушен стон и по плочите на пода бликна кръв. Нападателят носеше черни памучни дрехи и маска, а веждите и клепачите му бяха намазани с черно. Очите му се впиха във Вейлин, докато стискаше дълбоката рана на бедрото си, не с гняв, а с шок и изненада.
Вейлин го уби с мушкане във врата и го остави да се гърчи сред локвата кръв. Огънят в гърдите му вече беше истински, болезнен пожар, зрението му бе замъглено и започваше да губи фокус, но той се съсредоточи върху вратата на аспекта, само на няколко крачки от него. Залитна, блъсна се в стената и се оттласна напред, като ръмжеше ядосано.
„СПАСИ Я!“
В мрака проблеснаха още две остриета. Друга облечена в черно фигура, с два къси меча в ръцете, го нападна вихрено. Вейлин парира първите два замаха, отстъпи, като остави следващите да профучат на сантиметър от лицето му, направи крачка напред и уби противника си с мушкане в гърдите. Острието мина между ребрата и попадна право в сърцето. Облеченият в черно мъж се сгърчи в спазъм и от устата му рукна кръв. След това се свлече като кукла и увисна на меча на Вейлин като парцал. Тежестта повлече младежа надолу и мечът се заби чак до дръжката, омазвайки ръката му и пода с гъста кръв. Ако не бяха бушуващите в тялото му токсини, щеше да повърне от миризмата.
„Уморен съм…“ Подпря се на тялото. Досега не беше изпитвал подобно изтощение. Болката в гърдите започна да намалява, заменена от настойчивата нужда да заспи. „Толкова съм уморен…“
— Не изглеждаш добре, братко.
Гласът беше анонимен, лишен от собственик, изгубен сред сенките.
„Сън? Видение, преди да умра?“
— Виждам, че те е намерила — продължи гласът. Чу се леко стържене на острие по каменната стена.
„Не е видение.“ Вейлин стисна зъби и сграбчи здраво дръжката на меча си.
— Мъртва е! — извика той към мрака.
— Сигурен съм. — Гласът беше спокоен, лишен от акцент и неразпознаваем. Нито подигравателен, нито груб. — Жалко. Винаги ми е харесвала в тази роля. Беше толкова очарователно жестока. Успя ли да преспиш с нея? Мисля, че щеше да ѝ хареса.
Едва доловима нотка на напрежение в гласа, но Вейлин усети, че говорещият е готов за действие.
