Той се изправи, треперейки от усилие, и измъкна меча си от трупа. „Изчака твърде много. Трябваше да ме убие, докато бях в уязвима поза. А може би изчаква отровата да свърши работата му?“
— Страх те е — изръмжа Вейлин към тъмнината. — Знаеш, че не можеш да ме победиш.
Тишина. Сенки и тишина, нарушавана само от кръвта, капеща от меча му на пода. „Нямам време.“ Погледът му играеше, в крайниците му пълзеше ледена скованост. „Не мога да чакам.“
— Някога… — Гласът му беше сух и дрезгав и трябваше да извика. — Някога бяха седем!
Чу се тракане на резе и скърцане на панти. Вратата на аспекта се отвори и се появи хубавото ѝ, леко раздразнено лице, осветено от свещ.
— Какъв е този шум…?
Ножът излетя от тъмното и се запремята, насочен прецизно към окото ѝ.
Вейлин имаше чувството, че ръката му е от олово, но успя да извърти меча си в кръг и да отбие ножа, отклонявайки го към сенките. Не видя атаката на убиеца, усети я — знаеше, че идва, но въобще не я видя. Контрирането беше автоматично, несъзнателно и мигновено. Завъртя се, стиснал дръжката с две ръце, и вложи последните остатъци от сила. Не усети как мечът се забива във врата на мъжа. По-скоро чу, отколкото видя фонтана от кръв, бликнал към тавана и стените. Обезглавеният труп продължи няколко крачки, преди да падне. Вейлин усещаше само настоятелната, неизбежна нужда да заспи.
Плочките на пода бяха приятно хладни по кожата на бузата му. Гърдите му се повдигаха със спокоен ритъм. Чудеше се дали ще сънува вълци…
— Вейлин! — Силни ръце го стиснаха и го разтърсиха. Чу се шум от много крака, а тревожните гласове бяха като кипяща река. Той изстена раздразнено.
— Вейлин! Събуди се! — Някой го шамароса силно и той се намръщи. — Събуди се! Не заспивай! Чуваш ли ме?!
Още гласове, които се смесиха в едва различима глъчка.
— Доведете сестра Шерин, веднага!… Занесете го в операционната… Оставете ги, те са мъртви… С какво е отровен?… Прилича на рана от нож, къде е ножът?
— Тя искаше да се извини. — Вейлин реши, че трябва да помогне. — Дойде в стаята ми… Щеше да успее, ако не беше вълкът…
— Проверете стаята му! — Гласът на Шерин бе по-писклив и панически, отколкото смяташе, че може да бъде. — Потърсете ножа. В никакъв случай не докосвайте острието.
Още гласове. Смътното чувство, че го носят нанякъде. Приятният хлад на пода бе заменен от гладката повърхност на операционната маса. Вейлин изстена. Замъгленото му съзнание усещаше предстоящата болка.
— Мъртва? — Гласът на аспекта. — Как така мъртва?
— Прилича на отрова — отвърна дълбокият бас на инструктор Харин. — Капсула, скрита в зъб. Не съм виждал такива от много време…
Вейлин реши да отвори очи и видя само мъглява палитра от сенки. Примигна и зрението му за миг се проясни. Видя сестра Шерин, която душеше ножа на Хена.
— Ловджийска стрела — обяви тя. — Трябва ни корен от джофрил.
— Това може да го убие. — Вейлин знаеше, че трябва да се притеснява от тревогата в гласа на аспекта, но съзнанието му бе изпълнено с въпроса, който трябваше да зададе.
— Ще умре, ако не му го дадем! — извика Шерин. Лицето ѝ бе изплашено, но решително. — Той е млад и здрав. Ще издържи.
Пауза и ядосана въздишка.
— Донесете от корена и достатъчна доза червен цвят…
— Не! — намеси се Шерин. — Без червен цвят, защото ще намали ефекта.
— В името на Вярата, сестро. — Едрата фигура на инструктор Харин се появи в полезрението му за пръв път. — Знаеш ли какво предизвиква това вещество?
— Права е — отвърна твърдо аспектът.
— Аспект? — промълви Вейлин.
Тя се наведе, стисна ръката му и го погали по челото.
— Вейлин, моля те, искам да лежиш мирно. Трябва да ти дадем лекарство. Ще боли… Трябва да си силен.
— Аспект. — Той се бореше да задържи погледа си стабилно към очите ѝ. — Моля, какво е името на майка ми?
Звучеше в съзнанието му сред приливите на болка.
Сестра Шерин стегна ръката му с каиш и инжектира отварата от джофрил директно във вената с дълга игла. Агонията последва почти мигновено. Стаята се разтроши и изчезна, успокояващите думи на аспекта заглъхнаха, разтревоженото лице на Шерин остана бледа точка в спускащия се мрак.
Болката имаше любопитен ефект: разтегляше времето, така че всеки миг от агонията траеше вечно. Знаеше, че гърбът му е извит, а гръбнакът напънат като лък. Здрави ръце го натискаха към масата, докато се мяташе и буйстваше. Знаеше, но не го усещаше. То беше някъде далеч, отвъд болката.
