Примигвам, помещението идва на фокус и смътно долавям бумтенето и ритъма на музиката. Сигурно съм седяла известно време, ниско обронила глава, защото когато я вдигам, мелодията се е сменила и Джейми поставя пред мен бутилка минерална вода „Волвик“. Чувствам се пияна — тежко ми е и съм жадна.
— Ето, изпий това. След малко ще ти мине — Гледа ме почти с укор. — Ще те изведа на чист въздух, обаче най-напред изпий това. На малки глътки? Бавно.
Повдига бутилката към устата ми и след това аз се предавам пред предизвиканата си от повръщането жажда и изпразвам бутилката на големи жадни глътки.
— Хайде, изправи се да видя, че можеш.
Аз скачам и му мятам смела усмивка. Той извива вежди.
— Искаш ли да те изпратя обратно до масата, или може да отида и да поръчам питиетата?
— Не, добре съм. Не съм яла цял ден и мисля, че…
Джейми дори не ме изчаква да довърша. Вече си проправя път към бара. Дори и скапана, забелязвам, че в гръб изглежда ужасно потиснат — приведен, изморен и отегчен от всичко. Изглежда стар. Силната пулсираща светлина отгоре осветява оплешивяващото му теме. Смята, че е допуснал грешка. Иска му се да не е тук — с мен. Иска му се да е там — с нея.
Когато се връщам на масата, езикът на Шон се е развързал от алкохола и от коката и той разказва на Мали старата история за птиченцето от Холиоукс, с което се срещал. Мали е чувал тази история хиляди пъти, но все още успява да си лепне ококореното изражение на дете, което посвещават в огромна тайна.
Чудя се дали да не думна Шон с някоя саркастична забележка, обаче се отказвам от идеята, когато си спомням за двете пакетчета с дрога, които си лежат в джоба на якето му.
Кев е на дансинга и по някакъв начин е успял да се внедри сред гърчещите се тела на група ученички. Танцува като кукла на конци — мята юмруци във въздуха и върти таза си в такт с песента на Кайли. На момичетата обаче явно им харесва. Две от тях са го притиснали на сандвич, а останалите обикалят около тях, имитират движенията му и се боричкат за вниманието му. Единствената, която стои настрани от представлението, е крехка на вид блондинка с тънички гъвкави ръце и с лице като на елф. Тя стои нацупена в края на дансинга, смуче си пръста и оглежда помещението. Наблюдавам я известно време, след това ми писва и ми става досадно. Нуждая се от кокаин.
Въздъхвам с огромно облекчение, когато виждам Джейми да си проправя път между извиващите се тела с четири бутилки „Бекс“.
— Щях да взема по един коктейл с водка, обаче реших, че е по-добре да не го правя — казва той и тръсва бутилките на масата. — Някакво момиче повърна, нали, Мили?
Поглеждам го умолително и той се смилява. И без друго никой не го слуша. Мали все още е погълнат от Шон, а Шон е погълнат от себе си. Смигвам му с благодарност и му побутвам един стол.
— Грация — казвам.
Махвам цигарата от устата му, оглеждам я отблизо и си дръпвам с огромно подозрение. Сгърчвам лице и я пъхвам обратно в устата му, като за малко не изгарям устните му.
— Ау! „Ламбърт енд Бътлър“?
— Всъщност „Ембаси“.
— И откога пушиш женски цигари?
— Те са на Ан Мари.
Навеждам се и потупвам Шон по рамото. Той неохотно се откъсва от преситената прегръдка на Мали. Правя му знак за цигара с два пръста. Той тършува в якето си, обръща се отново към Мали и леко повишава глас:
— Както и да е, как да държа мацето на разстояние, човече! Честно казано, беше доста неловко. Нейният човек е там, а тя просто не може да свали ръце от мен… нали ме разбираш… Певецът ще си счупи врата да ни зяпа… Ох, човече, оня направо щеше да се скапе…
Вади пакет „Марлборо“ и ги плъзва по масата без дори да ме погледне. Вземам си две цигари, поколебавам се, вземам трета и след това побутвам пакета обратно.
Местя очи от Шон на Джейми, от Джейми на Шон. Всичко вече е толкова съкрушително различно. Дори когато сме навън и се забавляваме, дори и в нощта на огньовете, помежду ни зее огромна празнина. Едно време всичко се получаваше толкова лесно — смеехме се, разговаряхме, поглъщахме и попивахме всеки сантиметър от света на другия. Точно това правехме. Пиехме, разговаряхме и пушехме — дълги лъкатушни разговори за каквото ни хрумне. Часове говорех по телефона с Джейми — часове. А когато и двамата бяхме друсани, можехме да разговаряме толкова продължително, че пришки ни излизаха в устата. А сега вече няма за какво да си говорим. Всичко сме си казали. Тук сме по задължение, а не защото така искаме. Просто да минава времето.
