Размишлявайки над това, друга, отдавна забравена и привидно отделна от това мисъл, го беше споходила. Двамата с Айя веднъж бяха изследвали тунели в основата на древен връх в северните земи. Те му напомняха на големи къртичи проходи, но стените им изглеждаха гладки като стъкло, без следи от копаене. Айя бе заявила, че планината по някакъв начин ги е създала сама. И му беше показала парчета обсидиан, в които имаше миниатюрни копия на тези тунели.
Магьосникът се настани край работната си маса и се опита да си припомни съня. Прогони разсейващия го образ на вещицата и се съсредоточи върху прозореца във въздуха… не, не прозорец, а тунел! Лесно беше да си го представи, но как да създаде подобно нещо, след като не разбираше как планината го е постигнала? През нито едно от пътуванията си с Айя не бяха открили подобно заклинание. Тук, в новооткритото си уединение, той се зае да състави някакъв механизъм, който можеше да осъществи видението му.
Както често правеше през последните няколко седмици, Аркониел посегна към една купа и взе бобово зърно. То беше голямо колкото половината нокът на палеца му, тъмночервено на цвят, покрито с бели петънца. Притисна купата между палец и показалец, запечатвайки теглото и усета му в паметта си.
Задържал образа на зърното в съзнанието си, той го постави на масата пред себе си, заедно с кутия за сол, която готвачката неохотно му беше отстъпила. Съсредоточавайки се, той побутна бобеното зърно, отдръпна ръката си и насочи мисълта си към него, издигайки го на един фут над дъбовия плот. Сетне насочи цялата си концентрация, представяйки си тунела, заповядвайки на зърното да открие път в затворената кутия.
Зърното действително се задвижи, но по обичайния прозаичен начин. Полетя към кутията и се удари в капака тъй силно, че се разцепи на две. Половинките отхвърчаха в противоположни посоки, трополейки по каменния под, покрит с множество техни събратя.
Магьосникът изруга и отпусна ръце в шепите си. Бобът, който бе използвал през последните седмици, стигаше за казан супа. Но резултатът не се бе променил…
Прекара още час, размишлявайки как може да създаде подобен проход, но си спечели единствено главоболие.
Аркониел реши да се съсредоточи над по-надеждни магии. От един тегел измъкна новосъздадения огнен камък, сложи го на поднос пред себе си и му заповяда да гори. Червено-кафявото парченце тутакси се обгърна в пламък, който щеше да остане, докато не му бъдеше заповядано противното.
Над него върху триножник остави съд с дъждовна вода да кипне и отиде да вземе билките, нужни за отварата на Минир за проблеми със съня.
Сместа смърдеше ужасно, но Аркониел не се впечатляваше. Издигането на първите мехурчета породи у него чувство на задоволство. Нужните съставки бе събирал лично. Изготвянето на подобни смеси от магия и материални неща успокояваше нервите му — винаги беше приятно да има готов продукт след магията. Огненият камък също беше негово дело. Останките от последната тухла, която беше създал, още лежаха на една дъска наблизо, редом с чука, с който я беше разбил. Този запас щеше да стигне на домакинството до пролетта.
Уханието на билките отново му напомни за Лел, този път за пътуването им до Еро. Тя неизменно бе използвала всяко спиране, за да търси билки. Лицето му пламна от срам, когато се сети за тогавашното си пренебрежение към нея.
Тогава изникнаха и по-пресните спомени за татуираната й кожа и прошепнатите обещания, накарали го да се размърда неспокойно.
Дали тя бе видяла мечтата му? Дали нарочно му беше показала този трик, за да го привлече? По време на тогавашното пътуване до Еро много пъти я бе усещал да се докосва до ума му. Колко пъти бе се промъквала там неканена?
Той се надигна от табуретката и отиде до прозореца. Късните следобедни сенки се протягаха под крепостта, луната — започнала да старее — тъкмо се издигаше. Тарин и момчетата ги нямаше. Фортът им стоеше самотен сред снега, обграден със стъпки. Самотна диря се отправяше надолу към реката.
Голите стволове и клони на гората рязко изпъкваха с чернотата си. Скоро снежните бури щяха да зачестят и да вледенят пътищата чак до пролетта. Крепостта беше добре запасена с провизии и дърва, но как щеше да оцелее една дребна боса жена, пък макар и вещица? Изобщо как беше оцеляла тук толкова дълго?
И къде беше сега?
Той се протегна, мъчейки се да не обръща внимание на носещия вина копнеж. Надникна през прозореца, за да прогони внезапно обгърналата го топлина.
От това място можеше да чуе дрънченето на съдове, произтичащо от кухнята, както и приглушеното трополене на копита някъде зад крепостта. Аркониел закри очи с ръка и разгърна дирещо заклинание по планинския път. Вече почти не отстъпваше на Айя в изпълнението му. Можеше да вижда на няколко мили разстояние.
От птичи поглед той зърна Тобин и Ки да галопират към дома, развели плащове. Все още се намираха на известно разстояние и бързаха да се приберат преди залез. Преди няколко седмици бяха закъснели и Нари ги бе наказала с двудневно заточение вътре, което момчетата бяха понесли изключително тъжно.
