Лел не възнамеряваше да губи време в разговори. Тя се отпусна на земята, готова да се слее с него. Лягайки върху нея, магьосникът почувства как потъва, обгърнат от топлината й. Жената го привличаше все по-надълбоко, но това падане полет не таеше заплаха, а само удивление. Почти веднага Аркониел бе споходен от разтърсващо усещане, сякаш го е блъснала мълния. От гърлото му се отрони вик на удивление. Лел се премести над него — сега мекият сняг го обгърна като облак. Този път отново летяха, но докато преди тя го притегляше надолу, сега движенията на тялото й го издигаха нагоре, към звездите. Мълнията отново долетя, този път още по-вцепеняваща, ограбила зрението му. Магьосникът слушаше как виковете им се преплитат като вълчи вой.
Тогава той дойде на себе си, дишайки тежко, прекалено замаян, за да помръдне. Лел се приведе напред и го целуна по бузите, клепачите и устните. Макар да му беше студено и гърлото да го дразнеше, Аркониел не беше в състояние да трепне дори и ако цял кавалерийски полк беше се нахвърлил насреща им. Конят му изцвили наблизо, сякаш развеселен.
Лел приседна и взе ръката му. Притискайки я до гръдта си, тя му се усмихна:
— Направи магия за мен, ореска.
Аркониел я погледна неразбиращо.
— Какво?
Тя раздвижи ръката му и се усмихна по-широко:
— Направи магия.
Звездите отново привлякоха вниманието му и той прошепна заклинание, за да ги почете. Искра ослепителна бяла светлина оживя над тях, ярка като звезда. Беше толкова красиво, че магьосникът започна да се смее. Той уголеми светлината, раздели я на хиляди сияйни искрици и ги постави сред косата й. Окъпана в неземната им светлина, Лел приличаше на дивен нощен дух. Сякаш прочела мислите му, тя разтвори предницата на роклята си, за да покаже символите, покриващи тялото й. Аркониел почтително проследи очертанията им.
— Ти беше права. Айя се опита да ми каже… — успя най-сетне да промълви той, изпълнен с удивление и усещане, че е бил предаден. — Не е вярно, че отнема силата на магьосника. — Той повдигна ръка към бисерите светлина, сияещи в косите й. — Никога не бях създавал нещо толкова красиво.
Лел отново взе ръката му и я притисна към сърцето си.
— Не лъжа за всички, ореска. Някои не могат да служат на Богинята. Но ти? Каквото ти чувства тук — със свободната си ръка тя докосна гръдта му — това прави тук — докосна челото му. — Айя мисли това. Тя опитва се каже ти.
— Чувала си ни да си говорим?
— Чува много. Вижда много. Вижда, че ти спи с копнеж в твой
Аркониел се взря в небето, опитвайки се да си представи страха, който тя бе пораждала у него само преди час. А сега стоеше тук, успокоен и засмян, без да помни как всъщност бе започнало всичко.
— Ти ли ме накара да…
Лел сви рамене:
— Не може направи желание, ако то не в теб. Сред кално място го нямало. Сега имало, аз само повикала.
— Но ти лесно можеше да ме имаш в… „калното място“! — Но още докато изричаше тези думи Аркониел разбра, че нещо важно се е променило у него от онзи ден.
— Аз не вземе — тихо каза тя. — Ти дава.
— Но аз нямах никакво намерение да… да… — Той слабо махна с ръка. — Не и преди да дойда тук.
— Имал. Тук. — Лел улови една от искриците светлина и я постави върху гърдите му. — Сърце понякога не казва на глава. Но тяло знае. Ти научи това.
— Да, научих го — съгласи се с логиката й Аркониел.
Лел се изправи. Краката й бяха увити с парцали и ивици кора, но студът изглежда не я притесняваше. Намествайки роклята и кожата, тя каза:
— Вие, ореска, прекалено много в глава. Затова трябвам ви за
— Ще ме научиш ли?
Лел погледна надолу към него и повдигна вежда:
— Продължава плаща?
Аркониел на свой ред оправи дрехите си.
— В името на Квартата, да, ако това е цената ти. Но не можеш ли да дойдеш в крепостта?
Тя поклати глава.
— Не, в това Айя права. Аз видяла ваш крал, чела сърце. По-добре никой не знае.
Въздигнатото настроение на Аркониел бе помрачено от внезапно съмнение.
— Видях те да говориш с Тобин и Ки. Те те познават.
— Кийса знае да не казва.
— Знаеш, че излагаш Ки на опасност по такъв начин.
Лел сви рамене.
— Ти не тревожи се за Ки. Богиня и него изпраща.
Изглежда всичките й разсъждения произтичаха от това.
— Твоята богиня е заета жена.
Лел скръсти ръце и не спря да се взира в него, докато той не се почувства неловко. Тогава тя рязко се извърна и му направи знак да я последва.
— Къде отиваме?
Тя изчезна сред дърветата, кискайки се.
— Иска уроци все на пътя, ореска?
Въздишайки, Аркониел улови юздите на коня си и я последва пеш.
Очевидно и вещиците виждаха добре в тъмното. Лел крачеше уверено сред гората, напявайки си. Стъпките й почти приличаха на танц. Короните на дърветата закриваха звездите и магьосникът побърза да я догони, за да не се загуби.
Вещицата спря под един огромен дъб.
—
