— Да — съгласи се Аркониел. — Удивително е колко бързо се сприятелиха.
На пръв поглед двете момчета бяха коренно противоположни. Тобин бе тих и сериозен. Дръзкият Ки не можеше да стои мирно повече от няколко минути, за него да говори бе също тъй необходимо, както и да диша. Все още говореше като селянин и можеше да ругае като калайджия. Не един път Нари се заканваше да го напердаши за това, но застъпничеството на Тобин го спасяваше. Но пък в същината на почти всичко, което казваше, личеше ум, макар и нешлифован, пък и винаги беше забавно.
Макар принцът да не беше придобил жизнерадостната природа на Ки, той засияваше като месечина край приятеля си и попиваше историите, които оръженосецът разказваше за огромното си и пъстро семейство. Не само Тобин ги обожаваше. Вечер, когато се съберяха около огъня, Ки редовно караше всички да се превиват от смях, разказвайки различните лудории и пакости на многобройните си роднини.
Също така притежаваше значителен запас от басни и митове, дочути от баща му — истории за говорещи животни и призраци, и удивителни кралства, където хората имат по две глави, а птиците ронят златни пера, достатъчно остри да порежат пръстите на алчните.
Възнамерявайки да последва съвета на Айя, Аркониел бе поръчал да му донесат богато илюстровани книги с приказки, надявайки се, че те ще събудят интереса на момчетата към четенето. Тобин още се мъчеше с буквите, а Ки не беше от полза. По-голямото момче отричаше подобно знание с гордия, назадничав маниер на провинциален дребен благородник, който никога не бе виждал името си изписано и възнамеряваше да продължи да бъде така. Магьосникът не ги мъмреше. Вместо това остави някоя и друга книга, разтворена на особено интересна илюстрация, разчитайки на любопитството да свърши останалото. На другия ден зърна Ки да разгръща Гремейновия „Зверилник“. Междувременно Тобин тихо се бе настанил да чете историята на прословутата му прародителка, Герилейн Първа. Книгата бе подарък от баща му.
В магията Ки се оказа по-добър съюзник. Той й се възхищаваше по обичайния за децата начин и ентусиазмът му позволи на Аркониел да започне да отстранява чудатите страхове на Тобин. Магьосникът започна с малки и прости илюзии и заклинания. Но докато младият оръженосец винаги посрещаше магиите с обичайното си безгрижие, реакциите на принца бяха по-непредсказуеми. Светещите и огнени камъни му харесваха, но заставаше нащрек всеки път, когато Аркониел предложеше ново въображаемо пътуване.
Тарин също бе доволен от Ки. Момчето имаше вродено разбиране за честта и с радост пристъпи към обучението си за оръженосец. Научи се как да прислужва на маса, макар че в тукашния дом имаше малко формалност. С готовност помагаше на Тобин, въпреки че последният упорито отказваше подобни услуги. Не се нуждаеше от помощ при къпането и обличането. Предпочиташе сам да се грижи за коня си.
Ки се оказа най-полезен при фехтовката. Не беше много по-висок от Тобин. Бе се сражавал с братята и сестрите си, откакто бе проходил. От него излезе чудесен тренировъчен партньор — и много предизвикателен. Често той излизаше победител, а Тобин отнасяше синини. За чест на принца, той рядко се мусеше и с готовност слушаше, когато Ки или Тарин му обясняваха в какво е сгрешил. Може би помагаше и това, че Тобин беше по-добър в стрелбата и ездата. Преди да дойде тук, Ки никога не се бе качвал на истинско седло. Макар да беше рицарски син, на практика бе отгледан като простолюден. По тази причина той не се мръщеше на никоя работа и бе благодарен за доброто отношение. Тобин от своя страна, отраснал сред жени, считаше всяка нова задача за игра и често настояваше да помага в неща, които за повечето благороднически синове би било наскърбление дори да помислят. С всеки изминал ден ставаше по-оживен и по-загорял от слънцето. Войниците от казармата бяха обикнали и двете момчета.
Когато Нари или Аркониел се възмущаваха как можело Тарин да чисти конюшни или да поправя стени, Тарин просто ги пропъждаше обратно в къщата.
— Демонът е по-тих, откакто той дойде — промърмори Риус, изтръгвайки Аркониел от мислите му.
— Така ли? Не съм бил достатъчно дълго тук, за да мога да преценя.
— И вече не наранява Тобин, не и откакто… не и откакто клетата му майка почина. Може би така е било най-добре.
— Не говорите сериозно, милорд!
Риус продължаваше да гледа поляната.
— Ти я познаваше, когато тя беше щастлива. Не видя в какво се беше превърнала.
На това Аркониел не можеше да отговори.
Момчетата бяха постигнали примирие. Легнали едно до друго в заснежената трева, те сочеха нагоре към облаците, плаващи по синьото зимно небе.
Аркониел погледна към небосклона и се усмихна. От години не се бе опитвал да открива фигури сред облаците. Подозираше, че Тобин го прави за пръв път.
— Виж — каза Ки. — Този облак е риба. А онзи там прилича на казан, от който изскача прасе.
