Тобин не знаеше, че магьосникът ги наблюдава, ала мислите му бяха сходни с неговите. Всичко се бе променило с идването на Ки — този път към по-добро. Лежейки с лице, обърнато към слънцето, милващо го приятно сред хладината, беше лесно да забрави за майки, демони и прочие сенки, които се криеха из ъгълчетата на паметта му. Почти можеше да забрави и брат си, приклекнал близо до тях, вперил черни, гладни очи в Ки.
Брат му мразеше Ки. Не казваше защо, но по погледите, които хвърляше на живото момче, личеше, че много му се иска да се нахвърли отгоре му, да го удря, блъска и щипе. Всеки път, когато Тобин повикваше брат си, принцът го предупреждаваше да не прави подобни неща. Но въпреки това духът продължаваше да стряска Ки. Понякога изтръгваше предмети от ръцете му или събаряше чашата му. Оръженосецът винаги подскачаше леко и изругаваше през зъби, но нито веднъж не беше избягал. Тарин каза, че това показвало истинска смелост — да останеш, когато изпитваш страх. Ки не можеше да види брата, но скоро започна да твърди, че усещал присъствието му.
Ако зависеше от Тобин, той щеше да отпрати брат си и да го остави да гладува. Но беше обещал на Лел, че ще се грижи за него. Не можеше да се отметне от думата си. Затова той продължаваше да вика духа всеки ден — озлобеният призрак се таеше край игрите им. Стаяваше се в сенките на стаята за игра и ги придружаваше в гората, по някакъв начин съумявайки да не изостава от конете им, без дори да започва да тича. Припомняйки си съня си, веднъж Тобин му предложи да язди зад него, ала духът отвърна на поканата с обичайното си неразбираемо мълчание.
Ки посочи друг облак:
— Този прилича на сладкишите, които продават на Цветния фестивал у дома. А това е куча глава с изплезен език.
Тобин измъкна от косата си заплели се семена и ги хвърли.
— Харесва ми как се променят, докато се движат. Сега кучето прилича на дракон.
— Великият дракон на Илиор, само че бял вместо червен — съгласи се Ки. — Когато баща ти ни заведе в Еро, ще ти покажа рисунката му върху храма на златарската улица. Сто фута висок, със скъпоценни камъни за очи, а люспите му са от злато. — Той отново се загледа в небето. — А сега сладкишът прилича на слугинята ни Лилейн, с осеммесечното копеле на Ейлън в тумбака.
Тобин хвърли поглед към приятеля си и по усмивката му разбра, че предстои история.
Ки действително продължи:
— Смятахме, че Кемей ще убие и двамата, понеже той точеше лиги по нея още откакто тя доде при нас…
— Дойде при нас — поправи го Тобин. Аркониел му беше възложил да помогне на Ки за правоговора.
— Дойде при нас! — подбели очи Ки. — Обаче накрая Кемей и Ейлън само се биха в двора. Валеше здравата и паднаха в торта. После отидоха да се напият. А когато бебето на Лилейн се роди, то приличаше на Кемей, така че сигурно е било негово. Тогава той и Ейлън се биха отново.
Тобин се взираше в облака, опитвайки се да проумее наученото.
— Какво е копеле?
— Бебе, което се ражда, когато мъжът и жената не са сключили договор.
— О. — Това не му говореше нищо. — А то как се е озовало в корема на момичето?
Ки се изправи на лакът и невярващо се взря в него.
— Не знаеш ли? Никога ли не си виждал животните?
— Какво да съм ги виждал?
— Да се
— А, това ли? — Сега вече Тобин знаеше какво Ки има предвид, но не беше чувал, че се нарича така. Подозирайки, че това е една от онези думи, на които Нари и Аркониел се мръщеха, той с удовлетворение я прибави към тайния си речник. — Значи хората могат да го правят?
— Разбира се!
Тобин приседна и обгърна коленете си с ръце. Мисълта беше едновременно интригуваща и притеснителна.
— Но… няма ли да паднат?
Ки се заливаше от смях.
— Ти май наистина не си виждал как се прави, нали?
— Ами ти? — попита Тобин, чудейки се дали Ки му се подиграва.
— У нас? — Момчето изсумтя. — Непрекъснато. Татко все се въргаля с някоя. По-големите момчета също търчат след слугините. Цяло чудо е, ако някой изобщо успее да заспи. Казвал съм ти, че всички спим в една стая. В повечето домове, в които съм бил, също е така.
Процесът продължи да е загадка за Тобин, затова Ки взе два сухи стръка и се зае да илюстрира нагледно.
— Значи расте? — попита ококорен принцът. — А момичето не го ли боли?
Ки захапа една от тревичките и му намигна.
— Като ги слушам, бих казал, че е точно обратното. — И погледна към слънцето. — Стана ми студено. Да вървим да яздим, преди Нари да е решила, че е късно. Може би днес ще намерим онази твоя вещица!
Тобин не бе сигурен дали не е сгрешил, разказвайки на Ки за Лел. Не си спомняше дали тя му бе заръчвала да не го прави, но имаше гузното усещане, че е.
Една нощ Ки разправяше за някаква вещица в селото си и принцът изтърси, че той също познава една. Естествено, Ки настоя за подробности, тъй като собствената му история беше измислица — действително я бе чул от Бард. Накрая Тобин му беше разказал за онези сънища. Разправи му как се бе загубил, за кухия дъб, в който Лел живееше. Но за куклата не спомена нищо.
