Малката се нацупи, но бързо ѝ омръзна да се сърди и се затича към двете кучета, които я поздравиха въодушевено.
Жан прегледа необичайно дългото писмо на Пари Дюверни. Той описваше в подробности яростта на маршала. Старият воин явно се чувстваше измамен и в присъствието на Пари Дюверни натрошил всичко в палатката си на парченца, като узнал, че тъкмо принц Дьо Конти ще стане главнокомандващ. Маршалът заплашва да напусне завинаги френската армия, завършваше писмото. Все пак Жан долови, че е засегната не толкова честта на Дьо Сакс, колкото суетността му. Маршалът никога не би напуснал армията – чувството му за чест нямаше да му позволи да изостави краля в такъв момент.
Тя върна писмото на Пари дьо Монмартел.
– Знам, господа, това решение на краля е малко неочаквано за всички ви, но то не означава, че Негово Величество не оценява ролята на маршала за френската армия, повярвайте ми.
– Но не можем да се сърдим на мосю Дьо Сакс, че го е разбрал точно по този начин – отвърна банкерът.
Той говореше учтиво, ала гневните искри в очите му издаваха какво се крие зад привидното му спокойствие.
Изведнъж Жан осъзна защо възникна тази реакция: тук не ставаше въпрос само за маршал Дьо Сакс. Пари дьо Монмартел се учудваше, че тя е повлияла върху решението на краля срещу маршала, без преди това да го е съгласувала с тях.
– Не съм сигурен доколко това е правилното решение. Маршал Дьо Сакс е наш съюзник – намеси се Льо Норман дьо Турнем, който досега бе мълчал.
– Да, аз разбирам разочарованието и болката на маршала, но принц Дьо Конти и мосю Д'Аржансон са двама опасни противници. Ако маршалът бе станал главнокомандващ, и вие, и аз щяхме да се изправим пред могъщи неприятели.
– Е, да се надяваме, че Д'Аржансон и принцът няма да забравят на кого дължат това решение на краля – отвърна със съмнение в гласа банкерът.
Жан споделяше скептицизма му, но се постара да обясни как е постъпила.
– Смятам, че оттук нататък двамата ще се държат с мен по различен начин. Още преди кралят да обяви решението си, уведомих мосю Д'Аржансон, че съм се застъпила за принца пред Негово Величество.
Тя им подаде писмото на Д'Аржансон. Пари дьо Монмартел я изгледа смаяно. Жан се усмихна.
– Ако позволите, ще пиша на маршала и ще го уверя, че кралят никога няма да го забрави и със сигурност ще го отличи по друг, също толкова достоен начин.
Официалният траур приключи и Дворът се върна към стария си начин на живот. Слугите свалиха черните платна от огледалата и стените и в двора се върнаха светлината и блясъкът. Апартаментите, залите и коридорите отново станаха приветливи. Придворните се смееха и клюкарстваха, а Жан узна, че отново е бременна. Съобщението на доктор Кесне я изпълни с вълнение. Това беше най-голямата радост в живота ѝ.
– Сигурен ли сте, докторе? – Очите ѝ грееха.
Доктор Кесне кимна.
– Да, маркизо. Няма съмнение. Затова през следващите седмици се постарайте да се щадите.
Явно се бе случило малко след завръщането на Луи от Фландрия.
– Разбира се. – Жан беше готова на всичко, за да роди здраво дете. Спомни си последния аборт и се обърна колебливо към лекаря: – Доктор Кесне, не ме разбирайте погрешно, но бих искала да съм напълно сигурна, преди Негово Величество да научи за бременността ми.
– Разчитайте на моето мълчание. Никой няма да научи, преди вие да пожелаете.
– Благодаря ви.
Той се оттегли с усмивка, зарадван от щастието ѝ.
Независимо от положените усилия Жан не успя да скрие бременността си от Луи. Една вечер, не повече от две седмици след прегледа, тя се появи пред него само по копринено неглиже и той я погледна изпитателно.
– Бременна сте, нали? – Гласът му прозвуча почти небрежно.
Жан се смути силно. Коремът ѝ беше все още съвсем плосък. Как ли беше разбрал?
– Откъде знаете?
– Виждам го в начина, по който се движите, в блясъка на кожата и очите ви – отговори с усмивка той.
"Луи е баща на десет деца – спомни си Жан – и явно е съвсем наясно какви промени настъпват в тялото на жената." Тя въздъхна и се облегна на гърдите му.
– Още е твърде рано.... затова реших да почакам, преди да ви кажа.
Той я помилва и силно я притисна до себе си.
– Радвам се на това дете... нашето дете.
Беше прещастлива да чуе тези думи от устата му. Макар никога да не се беше съмнявала, че Луи ще се радва, тя знаеше колко важно е кралят да признае извънбрачното си дете и да му осигури достойна позиция в Двора.
Двамата се разбраха да не казват на никого за бременността ѝ – новината без съмнение щеше да предизвика скандал в Двора и да вбеси кралското семейство и духовниците. Съзнанието, че носи под сърцето си детето на Луи, помогна на Жан да се чувства силна и горда като никога преди и да понася спокойно всекидневните злобни стрели, запращани към нея от придворните. Откакто Луи бе заздравил връзката си с нея след смъртта на дофината, принцеса Роан и другите дами бяха станали още по-противни.
Жан се чувстваше отлично – никакви сутрешни прилошавания, никакво гадене или слабост, затова не ѝ беше трудно да пази състоянието си в тайна. Само графиня Д'Естрад я оглеждаше недоверчиво.
