— Лъжеш! — закрещя Артьом, изтръгвайки се. — Лъжеш, гадиш! Предател! Боклук! Ти тях! Ти мен! Ти всички тях, убитите! Ти нашите момчета! Вие! Ти и тая стара гнида! Всички предадохте! За какво — те?! За какво умряха?! За да можем ние -ние! На червените — оръжие?! Патрони?!
— Тихо. Тихо! Това са помощи! Не са патрони. При тях има глад. Те с тези патрони ще купуват гъби. От Ханза. От Ханза. На тях самите цялата реколта им е изгнила.
— Не ти вярвам! На всички вас!
— Гадост някаква — каза Льоха.
— Ти самият?! Вярваш ли в това?! Ти?!
— Моята работа...
— Каква е твоята работа? Мислиш ли, че не чух? Какво още ти е казано... Казано ти е да ме убиеш. Ако не преглътна това, нали? Какво значи „ако се пречкат“? Трябваше ли да преглътна това? Че ние — ние!... патрони... на червените?!
— Прости ми.
— Няма да ти простя! На теб няма да простя! Само кръв, гадино. Аха. Ти! Ти — как сега? Как вярваш, Летяжка?! В какво?! Сега?! Всичко това — за какво е?! За дял от печалбата?!
— Ти„. Ти не...
— Хайде! Ти нали знаеш! На мен вече не ми пука. Аз така или иначе ще умра. Стреляй, лайно. Изпълнявай каквото ти е наредено. Втора отрицателна, мамка му! Само пусни моите
хора. Тези. Те какво? На тях старецът за нищо не им е длъжен! Няма за какво да се разплаща!
Летягата мълчеше, сумтеше. Нещо металическо се напрягаше някъде наблизо. Но беше непрогледно и Артьом не усеща, ще смъртта, която вече беше съвсем на прага.
— Е?!
Вонящата кожа отново напъха всички звуци обратно в Артьом.
— Изправете се всичките — нареди шепнешком Летягата. — Прости, Артьом.
Пистолетът изсъска над ухото му.
Едно, две, три.
Нищо не се промени.
Как да се различи в пълната тъмнина смъртта от живота? Ето как — по вкуса на кръв и бензин, прах и масло в устата. Жив.
— Хванете се за ръцете! — прошепна Летягата. — Който се пусне, ще го застрелям на място.
Те не тръгнаха да бягат от него на сляпо, довериха се на Летягата за последен път. Дланта на Летягата поведе бързо нанякъде Артьом, както си беше със запушена уста, а останалите ги последваха във верига.
— Ей! Как е там? Готово ли е? — повикаха ги от ескалатора.
— Сега бегом — каза Летягата. — Ако ни догонят, ще убият и мен заедно с вас.
Побягнаха, без да гледат и без да виждат, като се държаха за студените, хлъзгави от предсмъртната пот пръсти.
— Къде? — закрещяха отгоре. — Стой!
Летягата, изглежда, сам не знаеше накъде — просто бягаше нанякъде. След половин минута наоколо засвистяха куршуми, отзад затропаха ботуши. Те свърнаха нанякъде, като се препъваха, блъскаха се един в друг, пречеха си взаимно.
— Кой е това, този Феликсович? — попита Артьом в движение Летягата. — Бессолов! Кой е този Бессолов? На когото ние продал старецът?! А?!
От небето долетя стълб светлина. А те четиримата побягнаха от него като хлебарки.
Напъхаха се в задънен преход, обърнаха се. Шумът от чуждия бяг се отдалечи, после отново се приближи. И отново от процепите в чернотата се плъзна смътно гръдно бучене както в самото начало, когато се спускаха на Комсомолска.
Отново защракаха наблизо безгласни куршуми, рикоширала от стените, отлетяха нанякъде, неохотно пощадили ги.
— Кой е този Бессолов? — не се отказваше Артьом. — Кой е той?! Ти знаеш, Летяга! Ти знаеш! Кажи ми!
Летягата се спря, обърка се: може би тук навсякъде беше еднакво черно, навсякъде — далеч от топлия червен живот, и не можеше да се намери никаква посока.
Запали фенера.
— Ето ги! Ето! Там!
Стояха при заварена решетка. Летягата се прицели, свали с изтрел сложения катинар, тримата заедно издърпаха решетки те, вмъкнаха се, пълзешком се заотдалечаваха от смъртта, глупаво, на четири крака — току-виж онези ги мързи да ги последват?
— Аааааааа...
Стонът нарастваше, сливаше се в хор, духаше в лицата им като вятър от тръбата, по която пълзяха. И вече вибрираха в унисон с него тъпанчетата, сърцето и далакът. А отзад не изоставаха, стараеха се да изпълнят заповедите, гъделичкаха с лъчи тиловете им, избираха си мишени.
Летягата се спря — някакъв железен капак. Иззад капака така бучеше, сякаш беше сложен върху кипящ бързовар и всеки момент парата може да го отнесе.
Натисна капака — напразно. Ръждата вече беше пуснала корени, солта беше залепила ключалката за касата. Изсвистя куршум, ухапа последния от тях — Савелий.
— Към стената!
Летягата притегна ръка, насочи към преследвачите фенера си, ослепи ги, бум, бум, бум, изпрати в отговор олово, рани някого, изглежда. Трудно е да не уцелиш в такъв тесен отвор.
И оттам отговориха стократно.
— Да бяхте помогнали, а?!
Ритнаха двама-трима с крака, желязото отпред се поколеба отмести се. Савелий също се хвана, изохка; вмъкнаха го, вече омекнал, след себе си в разтворилата се дупка. Стовариха се» тунел — от отвор под самия таван. Сред хиляди крещящи души. Паднаха с главите надолу, но не се пребиха.
Сега стана ясно какво ревяха тук:
— ХРАНАААА!!!
*
* *
Никога и никъде по-рано Артьом не беше виждал толкова много народ накуп. Тунелът беше необичаен — широк, едва коловоза едновременно, с прави сводове; беше залят с хора навсякъде, докъдето им стигаше погледът.
Тук имаше море от хора. И това море бушуваше.
