В ключалката влезе желязна главичка, завъртя се. Чули го бяха.
Артьом си помисли: с какво да удари? Но мисли твърде дълго. Не успя.
На прага застана жена. В бял халат: изпран и изгладен бял халат. Усмихваше му се.
— А така. А ние започнахме вече да се притесняваме.
— Да се притеснявате? — внимателно попита Артьом. — Вие?
— Разбира се. Толкова време в безсъзнание.
— Колко?
— Ами вече седмица. Втората започна.
— Затова пък се наспах — рече Артьом, опитвайки се да погледне през рамото ѝ какво му готвят там, в коридора. — Дори вече не знам с какво да се занимавам на оня свят.
— А нима бързате да отидете там? — поклати глава жената.
Беше миловидна. Бледи лунички, червеникави очи, прибрана коса. Усмивка — и си личеше, че често се усмихва: бръчките ѝ така бяха разположени.
— Лекарката каза: още някоя друга седмица, и си пътник.
— Аз също съм лекарка. И не бих го твърдяла толкова категорично.
— А как бихте го казали!
И в гърдите на Артьом помръдна личинка — надежда.
— Ами... Според мен вие сте получили доза от пет или шест грея. Кога? Седмица или две преди хоспитализацията? Съдейки по кръвта.
— До хоспитализацията?
— Ако всичко беше направено навреме... Ако веднага бяхме започнали курса... Бих казала, че шансът ви е петдесет процента. Сега — не искам да лъжа... Терапията показва нелоши резултати. Преливането. Успяхме да приложим точните антибиотици.
— Антибиотици? Терапия? — Артьом присви очи.
— Е, и останалото... Мисля, че вие сам го чувствате. Раните зарастват. Така или иначе няма да е само една седмица. Има вероятност — съвсем солидна — да се оправите. Организмът реагира добре...
— Откъде антибиотици?
— Извинете? Ако се безпокоите за годността им, уверявам ви...
— Къде се намирам? Какво е това? Ханза ли?
— Ханза? Която е там, отвън? Околовръстната линия ли имате предвид?
— Отвън? Извън кое?
— Къде тръгнахте? Почакайте! Вие, между другото, сте без панталони!
Той я избута, измъкна се от стаята.
Отвън имаше дълъг коридор, странен — сякаш го бяха построили във вътрешността на тунел. Едната от стените заоблена, от тубинги. Но не като онези в метрото, проядени от ръжда, а чисти, оцветени с райско масло. Всичко чисто, сухо. Висят вечни лампички. Що за място? Не е станция. Такива станции няма.
Някъде засвири оркестър, весело и опияняващо.
— Къде се намираме?
— Малко странно ще е, ако тръгнете да изследвате наоколо по гол задник, Артьом. Предлагам да се върнете в стаята...
— Откъде знаете името ми?
— В картона ви е записано.
— В картона.
И ето: спомни си. Спомни си как две години по-рано бе седял в клетката при фашистите и бе чакал ранното утро, за да го обесят. Изобщо не можеше да заспи. А когато задряма за няколко минути, подлият му, жалък мозък му беше изпратил спасителен сън. Яви се Хънтър, изтрепа всички врагове, освободи Артьом. Не беше лош сънят; гадно, че после се наложи да се събуди.
Артьом вдигна ръцете си и отново ги огледа.
Адски му се прииска да повярва в това: че има шансове, че има вероятност и че може да оздравее. Мислеше, че се е примирил със смъртта, а не беше така. Достатъчно беше да му обещаят още късче живот, подмамиха го — и се продаде.
Ако беше сън, значи, можеше и без гащи.
И той закрачи напред, към гласовете.
*
* *
На едно място стената пропадаше и се разкриваше пространство с дълъг таван; тук се виждаше как е построено всичко — нещо като тунел, ама гигантски тунел, който на височина можеше да се раздели на три човешки етажа. И от първия етаж нагоре се изкачваше широко парадно стълбище, застлано с червена подова пътека. Над стълбището висеше кълбо — изумително. Облепено с огледални квадратчета. По кълбото шареше лъчът от някакъв осветителен прибор и наоколо се разпръсваха отразени петънца, които приличаха на зайчетата от лазерните прицели. Кълбото се въртеше послушно, сякаш беше планета, а зайчетата пъплеха по стената.
Горе свиреше дръзка и юнашка музика, оттам се чуваше и
смехът. По цялата стена над стъпалата беше разгърнато огромно знаме — сочно червено — обшито със злато. В средата — герб: земното кълбо, обрамчено с венец, а върху него — кръстосани сърп и чук. Познат символ за онези, които са били на Червената линия. И върху него пълзяха веселите петънца от огледалното кълбо.
При червените ли беше?
И защо им е на червените да се грижат за него?
Сън.
— Ще ме принудите да повикам охраната! — предупреди го докторката някъде отзад.
Артьом постави Стойката на първото стъпало, изкачи се по-близо до музиката. Краката му бяха слаби, не бяха напомпани докрай. Изчака, после преодоля и второто стъпало.
Що за място?
Бавно, присвивайки очи, той се влачеше нагоре. Пред очите му започна да се разкрива арка; в нея се виждаше бял таван и ярка, сякаш дневна, светлина.
И ето — иззад стъпалата изплува зала...
