Закрачи, като разбутваше строилите се в очакване на ласки жени с номерца на ръцете, мина покрай посърнали фашисти, покрай паплач от всякакъв калибър, покрай уплашени юноши, дошли да открият любовта, покрай загорели сталкери, които искаха поне да погледат, покрай мерзавци, които животът беше изнасилил и те сега искаха чрез жените да изнасилят живота. Покрай всички тях, едва започващи или вече завършващи своята зрелост в подземието.
Къде тук е стаичката на Саша?
Намери я.
Влезе, без да чука, без да се реди на опашката, цапардоса някакъв боец без панталони по темето с дръжката на нагана, смъкна го от Сашка, сложи го в ъгъла; след това вече я поздрави, извърнал се встрани, за да може тя да се загърне.
— Къде е Омир?
— Не бива да идваш тук, Артьом. — Тя го гледаше отдолу. — Защо се върна?
— Къде е старецът? Той нали не те е оставил? Или те е оставил? Къде отиде?
— Отведоха го. Моля те, иди си.
— Отвели са го? Кой го е отвел?!
— На теб... той помогна ли ти? Алексей — помогна ли ти? Изглеждаш различно. По-добре.
— Помогна ми той. И ти ми помогна. Благодаря, бля. На всички вас. Благодетели.
— Ти нали искаше да узнаеш. Ето, узна. Нали? Или какво искаше? Просто да умреш?
— Да. Прости ми. Аз... Аз не искам от него... От тях. Това е подаяние. Не ми е нужно. Каквото било — било. А сега... Сега стига толкова.
— Защо си тръгна от тях? Там нали... Там нали животът е съвсем друг?
— А ти не си ли била? Там? Той не те ли е вземал?
— Обеща. Трябва да ме вземе. Но аз помолих да вземе вместо мен — теб. Засега.
— Нищо не си загубила. Там е същият живот като тук. Просто яденето е по-хубаво. Е... и медицината. А ти какво, би ли могла? С тях?
— Той какво ти разказа?
— Всичко ми разказа. Всичко. Невидимите наблюдатели, властта, червените, фашистите, всичко.
— И те пусна?
— Да.
— Трябва да се махаш оттук. Те отведоха всички ваши. Този твой брокер. Всички. Същия ден, когато ти... Може вече и да ги няма. Не знам.
— Кой? Наблюдателите?
— Не. Не неговите хора. Твоят Орден.
— Орденът... Чуй ме. Ти... Искам да разбера. Той на теб всичко ти обясни, нали? Ти всичко знаеше. За горе. За света. Обаче! Нали това е била твоята мечта. Да се върнем там. Както и моята. За да бъдем ние всички... Там. Отново. Там! Та ти нали ми разказа. Сама! Какво правиш тук? Защо висиш в тази помийна яма? Защо не избяга? Защо си тук?
Саша стоеше пред него — тънка като екипирана с молив, обгърнала се с ръце. Гледаше го изпод вежди.
— Иди си. Наистина.
Той я хвана за китките вейки.
— Кажи ми. Аз искам да кача хората горе. Ти казваш — защо не съм останал. Защото всички други... Ние. Всички ние тук. Те трябва да знаят. Всички. Те са длъжни да знаят. Нали няма да ме предадеш? Отново. На него? Няма да ме издадеш?
— Няма да те предам.
Тя стисна устни. Артьом чакаше.
— Но няма да дойда с теб.
— Защо?
— Артьом. Аз го обичам.
— Кого?!
— Алексей.
— Този? Този... дъртак? Извратеняк?! Та той... Та той... Та той е без душа... Да беше чула какви ги говори... За хората! Ти — него?!
— Да.
Артьом отпусна ръцете ѝ като опарен; отстъпи.
— Как?!
— Обичам го. — Тя сви загърнатите си рамене. — Той е като магнит за мен. Той е магнит, а аз — желязна стърготинка. Това е. Той е мой господар. И винаги е бил добър към мен. От самото начало.
— Та той те предоставя за ползване! Той — теб! На него му харесва да гледа как теб всякакви... Мръсни... Най-различни!
— Да — кимна Саша. — Той обича така. И на мен ми харесва.
— На теб ти харесва?!
— А какво? На теб това не ти приляга? Като на Омир? Извинявай тогава.
— И ти очакваш... Очакваш той да те вземе там? При себе си?
— При тях се е освободило едно място. Той е получил разрешение. Но аз...
— Добре. Разбрах. Ти вместо себе си — мен... Добре. Разбрах. Добре.
— Трябва да си тръгваш.
— Ти наистина ли искаш там? При тях? В тази тяхна денонощна кръчма? В бункер?! Вместо горе — още по-надълбоко?
— Все ми е едно къде. Искам да бъда с него. Аз съм негова. И това е.
— Добре. Разбрах.
Постоя още малко. После свали от шията си кръстчето. Подхвърли ѝ го.
— Прощавай. Благодаря.
— Прощавай.
*
* *
Излезе; светът се беше преобърнал надолу с главата.
Поброди сред похотливата еднодневна пияна тълпа. Казал беше на Саша, че всичко разбира, но нищичко не беше разбрал. Как може — с Бессолов? Как може да обичаш такъв? Как може да смениш своите дирижабли, дори да са мечта, за бункера? А за бардак — заради кратките бордейни срещи от снизхождение? Бессолов ѝ носи огризки храна от своя бункер — и огризки любов също. А тя нищо — стига ѝ и едното, и другото. Непретенциозна.
Какво не разбираше Артьом за Саша?
И как би могъл да я ненавижда?
— Хей, човече! — протегна се някой към сервитьорския му костюм. — Бутилка домашна водка!
— Я го духай!
Стигна до пристана. Високата вода си стоеше — до ръба.
Трябваше да разрушава. Да разруши всичко. Да прати всичко по дяволите.
Значи, Мелник му беше отнел всички приятели. Омир, Льоха, Летягата. Трябваше да ги освободи, ако са живи. Сам нищо нямаше да успее да направи.
Мелник.
