— Това е тъмната страна на живота. Да не мислиш, че и без това не го знаят? Та те живеят в него. Не искат дори да си спомнят за него, а ти искаш и да го четат. Може и за живота на човекоядците да напиша, а? Или как партийната върхушка обезчестява сираци? Каквото е на Ханза, същото е и на Червената линия.
— Какво общо има това?!
— Това също е истина. Такова ли ще искат хората да четат? Такова ли им е нужно? Не бива да ги тъпча с такива гадости. На тях са им нужни герои. Нужен им е мит. Трябва да виждат красотата в другите, за да може самите те да остават хора. Какво да им разкажа тук? Че някаква си групичка бюрократи ги управлява от памтивека? Че напразно се тъпчат в метрото? Че тук няма какво да се прави? Това създава параноя. Мрак. На тях им е нужна светлина! Те я търсят. Дори да е от остатък от свещ. Поне някакъв проблясък да има. А ти какво искаш да им разкажеш? Че всичките са роби? Нищожества? Овце? Никой няма да те слуша! Ще се надигнат! Ще те разпнат!
— А ти какво ще им дадеш?! Вместо истината?!
— На тях? Аз например... легенда ще им дам. За Артьом. Който бил също толкова обикновен младеж като тях. Който живял на една крайна станция, наречена ВДНХ. И домът му, заедно с всички останали в метрото, бил изложен на страшна опасност. От кошмарни чудовища, които живеят на повърхността и се опитват да лишат притиснатото в ъгъла човечество от последния му пристан. За това как този младеж преминава през цялото метро, как се закалява в боевете, как се превръща от неудачник в герой. Как спасява човечеството. Ето такава история ще се хареса на всички. Защото тя е за тях, за всеки един от тях. Защото е красива и простичка.
— Това ли смяташ да напишеш? Това? А всичко, което сега...
— Това е политика, Артьом. Това е пропаганда. Това е борба за власт. Всичко ще премине твърде бързо. Всичко ще се
смени. Не искам да пиша памфлети, те се забравят веднага след написването им.
— А какво искаш?! Нещо вечно?!
— Ами... Вечно звучи гръмко...
— Забранявам ти да пишеш за мен. Забранявам! Ясно ли е?!
— Как? Това вече не принадлежи на теб, а на човечеството.
— Не искам да съм захарно петле в твоята захаросана книжка!
— Хората ще я прочетат. Ще научат за теб.
— Дреме ми дали хората ще научат за мен, или не! Какво общо има това?!
— Ти си млад, Артьом.
— Какво... общо... има това?!
— Не бива така... С мен. Ти си герой. Ще научат за теб. От теб ще останат думите ти. Ти може и деца да имаш някой ден. А аз? Как ще я карам аз? Какво ще остане от мен? Безименно листче? Късче хартия?
— Почакай... Те на теб... На теб тук стая ти дават... Дават ли ти стая?!
— Създават ми условия за работа.
— Условия за работа. Ти за тях ли ще го пишеш това? За Бессолов?! За мен?! Значи, са те купили?!
— Те — мен, или аз — тях? Ще има книга. За теб. Истинска книга, с приличен тираж. Не мога да разбера какво не те устройва.
— Артьом! — Викът на Аня.
— Попитай Илюша. Той ще ти каже. Кой би се отказал от нещо такова? Истинска книга, подписана с моето име! Не учебник за човекоядци. Мит. Легенда. На века.
— Те ни заравят в лайната. Отнасят се с нас като с добитък. Като строителен материал. За хора не ни... А ти... Ти им помагаш... Ти... — В този миг го връхлетя като взривна вълна; разбра и разбирането го смаза; гласът му съвсем изчезна и Артьом продължи беззвучно да изсича думите от въздуха, като гърлото му само просвистяваше при издишането. — По дяволите. Та той е прав. Абсолютно права е тази гадина. Та тук няма никакви „нас“ и никакви „тях“. Ето я на, хидрата. Ние самите сме хидра. Та те нали от нас се създали. Цялата аристокрация е била разстреляна преди сто години. Кого да обвиняваш? Никого. Та ние сами сме постъпили така със себе си. Те там, в бункера, от кого са се взели? От нас. И сега... Ти, Льоха... Как да я победиш тази хидра? Никой не мисли сериозно да я посече. Всеки само си мечтае своята глава да ѝ предложи, да стане една от нейните глави, сам казва — на, отхапи я, вземи ме, искам в теб, искам с теб. Няма нито един Херакъл, затова пък главите са цяла колона. Каква власт... Какво общо има тук властта... Господи, какъв съм идиот... Знаеш ли какво? Пиши, дядка. Печатай. Дълги години да живееш. Господи, бля...
Избухна в смях.
Беше се страхувал, че ще се разплаче, а от устата му изригна смях като пяна у побеснял.
— Артьом!
Той видя Аня. Падна пред нея на колене.
— Прости ми.
— Артьом, какво ти има?
— Какво, наистина ли искаш на Чеховска? — попита Тимур. — Там всеки момент ще се върнат фашистите. Може би все пак Полянка?
— Не. Отвори херметичната врата. На повърхността. Ще отида на повърхността.
— Какво?
— Артьом!
— Отваряй вратата! Отваряй!
— Артьом, какво ти става?
— Качваме се на повърхността, Анечка! На повърхността! На повърхността.
СВОИТЕ
— Ето ги! Ето!
През решетката на перилата му се привидя, че от горе надолу слизат черни бутонки, не, не му се беше привидяло,
— Бягай!
— Отваряй вратата! Отваряй, ти казвам!
— Ти какво, откачил ли си? Ти си без противохимична...
— Аз съм нормален! Хайде?! Ще умрем тук заради теб, идиот! Хайде!!!
— Къде е той?! Къде са те?!
