— Дай ръка! Не ме пускай!
— Аз съм с вас. Аз съм с вас. Не искам тук.
— Майната ти... Къде ти там? Какво ти трябва горе?
Понесоха се към обратния край на станцията, като преобръщаха масите, прескачаха пейките, събаряха кудкудякащите брамини. Орденарите се изсипаха от прехода, разпръснаха се из платформата като оловни сачми.
Долетяха до херметичната врата, пъхнаха дуло в мутрата на охраната, завъртяха винтове, резета, еднотоновият метал тръгна по релсите; придвижи се с нежелание, прибра се в процепа, те излетяха нагоре по стъпалата.
Откъде у Артьом бяха останали сили? Откъде — живот?
Гонеха ги. Тропаха по гранита. Вървяха по петите им. Стреляха в движение, но не можеха да улучат. Разбитият кокошарник гълчеше. Крилото на вратата замря. Тесният ѝ процеп остана назад. През него излизаха бойци в черно, а брамините отстъпваха по-надалеч, за да не получат чуждата доза.
Изскочиха във вестибюла: Артьом, Аня, Тимур и Иля. За спечелените секунди успяха да разбият външната врата и се изсипаха в студената московска нощ.
— Какво има тук?!
— Тук... Тук оставихме... Почакай... Ето я! Дай ръка. Тук!
Приведени, тичаха покрай безмълвната Библиотека, където някога Артьом беше оставил страха си; под незрящите ѝ прозорци, под гигантските ѝ колони, по откъртилите се от стените мраморни плочи. Черните отзад излетяха подире им от вестибюла на Боровицка, наподобяващ вход на гробница. Колебаеха се — навън без защита.
— Ще се нагълтаме сега! Тук знаеш ли какъв фон има...
— Ето. Тук. Тя ли е? Тя е!
Докараната на буксир японска кола на Савелий. Изоставена, когато Летягата ги беше докарал от заглушителите. Кога? Преди сто години; Савелий го няма — него хората го бяха отнесли и стъпкали на Комсомолска; в първия ден на службата си в Ордена беше загинал и пропаднал без вест. А колата му — ето я. Стои и чака собственика си.
Артьом завъртя ръчката в кръг, вмъкна се през забравения багажник. Под килимчето на пода — резервен ключ. Савелий му беше казал за него на Комсомолска. Един вид му го беше завещал. Мушна го, завъртя го. Колата оживя.
Черните фигури все пак се бяха решили да се отдалечат от Боровицка.
— Хайде вътре!
— Вие къде?
— На ВДНХ! При своите. Вкъщи. Да им разкажа!
— А аз — не. Аз оставам. Какво ще правя там? Ще се разберем с тях.
— Влизай в колата, идиот!
— Та това са нашите! Ще се договоря. Почакай... Забравих. Ето. Твой ли е? Дадоха ми го.
Извади го — черно-сив, матов; наганът.
— Мой е.
Подаде го на Артьом през отворения прозорец.
— Благодаря, бля.
— Това е. Тръгвай!
Тимур вдигна ръце, обърна се и закрачи срещу бягащите насреща му черни бесове. Артьом мислено го прекръсти. Натисна газта.
От Охотний ряд, от Тверска вятърът донесе концентриран звук: ръмженето на двигател.
Откъснаха се от мястото си. Завиха със свистене, гумата запуши. Аня — отляво, на предната седалка; Иля Степанович, непришитата опашка, се люшка отзад. Затвориха прозорците.
В огледалото за задно виждане безмълвно, сякаш е парцален, се стовари на земята Тимурчик, падна напред с вдигнати ръце. И на същото място, в неговата черна рамка, след още секунда влетя бронираният офроудър.
Намали при тялото. Загаси фенерите. Смали се. Разтвори се.
Носеха се по „Воздвиженка“, по всички места, през които Артьом стотици пъти беше минавал; а сега ги минаваше за последно. Откъм банкета гледаха празно след носещата се кола нечии изкълвани черепи, проядените сгради, изсъхналите дървета.
И оглозганата луна леко осветяваше пустото небе. Беше пълно със звезди като онази нощ, когато Артьом излезе с Женка нагоре, когато с хитрост накара него и Виталик да отворят херметичната врата на Ботаническата градина.
— Помниш ли, Жен?
— Достатъчно, Артьом.
— Прости ми. Няма повече. Наистина.
Примигна и отмина Министерството на отбраната от костено бяла вар, промъкна се край павилиончето на станция Арбатска. Отдясно имаше плътно наредени високи блокове на по двайсет и няколко етажа, наподобяващи бойци, забравени на парад по случай някаква победа. Отляво се редяха глупавите и величествени наперени сгради на Калинински с най-големите някога рекламни екрани в Европа, сега изгорели до черно. Часовоите отдаваха на Артьом чест. Екраните му показваха неговото минало и бъдеще.
— Как се диша? — попита той Аня.
— Различно.
Спомни си как беше тук за първи път — преди две години. Как всичко тук беше различно. Тогава тук имаше живот — чужд, непривичен, но в изобилие. А сега...
Артьом погледна в огледалото. Стори му се, че някъде далеч ги преследва облаче от мрак; привидяло ли му се беше?
Зави рязко, със свистене, към Садовое, и по него тръгна в изгризан коловоз покрай изпепеленото посолство на Съединените щати, покрай небостъргачите на Краснопресненска — построени за мъртвите, с колове на покрива, покрай масивните гранитни сгради, наречени „сталинки“ в чест на онова чучело, покрай площадите кратери, покрай пресечките окопи.
Гледаше и си мислеше: мъртвите при мъртвите.
— У дома? — попита Аня.
— У дома — отговори ѝ Артьом.
