— Еи Братко! Как си? Със сигурност ли е той?
Кешо бяло. Бяло и напукано. Черна пукнатина. Като река Москва, размразяваща се между все още снежните брегове. И боли, както реката я боли, когато ледът се разкъсва. Размразяваща се вода. Навярно е пролет.
— Обърни то. Какво е забил муцуна в плочките?
Картината се смени: не се вижда нито сняг, нито река. А болката продължава да тече по нея, странно. Парене по бузата. Ръката е изтръпнала. В пустотата се появи нечие око. Гледа вътре в Артьом, пъха се където не са го канили.
-Той е! Ставай. Артьом! Какво сте му направили?
— Вие пък какво общо имаме? Той вече си беше такъв.
— А дрехите му къде са? Якето къде е? Фланелката? А какво е това, на ръката? По дяволите...
— Това със сигурност не съм го направил аз. Кълна се в мама.
— В мама... Добре, вдигай го. Вдигай го, казвам! Ето така, сложи го с гръб към стената. И донеси вода.
Далечината се разтвори. Коридор, врати, врати и светлина в края. Може би трябва да отиде там? Не го ли чака там мама?
— Мамо... — обади се Артьом.
— Чува всичко той. Добре е. Връща се от космоса. Омешал си глист с водка, а? Омешал си. камикадзе! И си добавил още нещо. Отдавна ли го изгубихте?
— Онзи ден се разделихме.
— Добре, навреме сте се сетили. Тук е такава бърлога... Той тук и за седмица е можел да пропадне. И за половин година.
— Ние не изоставяме приятели в беда. Дръж си трите патрона. Е, Артьомич! Добре, приключи се. Да тръгваме. Тръбата зове.
Нещо изщрака, болката леко избледня. Смениха лещите. Отначало сложиха едната пред света, после другата, подбирайки нужната. Най-накрая се получи: контурите станаха по-ясни. Добавиха контраст.
— Ти кой си?
— Хигиенист в кожено палто! Льоха, кой!
— Защо? Защо ти?
Странно. Странно, с усилие си помисли Артьом. И което беше още по-странно: това не беше техният Льоха. Нещо липсваше. Липсваше.
Вонята.
*
* *
Защото Омир не успя сам да намери пропадналия в Цветен булевард Артьом. Но срещна Льоха в лабиринта, призна му и получи помощ, за което беше благодарен. Откриха го на третия ден в неработеща съблекалня, от дрехите му бяха останали само панталоните.
— Какво се случи?
Неизвестно.
Опипваш с ръце паметта, а те не улавят нищо. Чернота като в тунел. Дали има нещо там, или няма нищо — не можеш да разбереш. Може би е пусто. А може би някой стои право зад гърба ти, диша ти в тила — и се усмихва. Или това не е усмивка, а се е озъбил. Тъмно е като в рог.
— Ръката? Какво ти е на ръката?
Артьом я докосна, смръщи се.
— И това ли не помниш? — Омир беше разтревожен.
— Нищичко.
— Татуировката ти.
— Какво за нея?
Отпред на ръката над сгъвката на лакътя бе имал надпис: „Ако не ние, то кой?“. От него не беше останала нито една буква. Всички бяха покрити с овъглена и подута кожа, изпод която напираше червено и бяло. Върху всяка буква — малко кръгло клеймо.
— Горили са ги с цигари — определи Льоха. — А какво имаше там? „Люся, аз съм ваш навеки“? Натъкнал си се на някоя ревнива?
Спартанска татуировка. Всички в Ордена имат такава. Направиха му я, когато го приемаха. Напомняне: това е завинаги, в Ордена няма бивши. И Артьом, ето: година, откакто е напуснал, но по-скоро би се удавил, отколкото да заличи тези думи.
— Кой може да го е направил? — попита Омир.
Артьом мълчаливо опипваше изгорените буцички. Сърбеше го, но не толкова силно, колкото му се искаше. Не един ден беше минал. Вече бяха започнали да се трупат корички. Корички?
Във водката плаваше като спасителен сал една маса, около масата — някакви физиономии и той, Артьом, качил се временно на този сал; но там не го изтезаваха, не го изгаряха, само му ръкопляскаха за нещо... А по-нататък беше изобщо някаква глупост. Дали не беше просто трескав сън? Сънят не можеше по никакъв начин да се отдели от реалността.
— Не знам. Не помня.
— Излекувай си махмурлука — предложи Льоха. — Ще възкръснеш. И ето, намерих ти яке вместо старото.
Артьом се загърна. Якето беше два пъти неговия размер.
Не можеше да се разбере дали сега на Цветен булевард е нощ или ден. В канчето беше същата супа, по същия начин стенеха или клатеха вехтите стени неуморните съседи, в мътния въздух бълбукаше лепкава музика, по същия начин се въртеше на полирания пилон друга девойка. Артьом сърбаше горещата течност — същата както във ВДНХ, същата както навсякъде в метрото, и бавно си мислеше: защо е това клеймо? Кой е могъл? Кой е посмял?
