— Вивиан ли? И да, и не. — Спидсьо остави чашата с кафе. — В качеството ми на директорка на балета отговарям за почти шейсет танцьори, както и балетмайстори, педагози, административен персонал, но се опитвам да поддържам личен контакт с всички, доколкото е възможно.
— Кога я видяхте за последно? — попита Миа.
— В сряда следобед. Между представленията сме, затова всички са свободни четвъртък и петък. Вивиан дойде в кабинета ми, за да помоли за почивка и в понеделник.
— Така ли?
— Готвеше се да пътува.
— Каза ли къде? — полюбопитства Мунк.
Спидсьо се пресегна към сребърния поднос и пусна бучка захар в кафето си.
— Семеен ангажимент, струва ми се. Съжалявам, бях заета с друго. Имаме дупка в бюджета, затова е малко натоварено в последно време.
— Но се съгласихте.
Спидсьо кимна.
— В сезона на представленията всички работят денонощно, затова се радвам, когато балетистите ми си вземат малко почивка, стига обстоятелствата да го позволяват.
— Но нямате идея къде е щяла да замине?
— Нямам, за съжаление.
Миа се загледа през прозореца. В далечината плаваше яхта.
— Каква трагедия! Имате ли представа…
— За съжаление, все още не — прекъсна я Мунк.
— Вивиан имаше ли дупки на ушите? — попита Миа.
— В какъв смисъл? — изгледа я учудено Спидсьо.
— Ето тук. — Полицайката докосна възглавничката на ухото си.
— Ъъъ, ами не съм забелязала. Защо питате?
Сега на Миа ѝ стана ясно. Това беше само фасада. Кристиане Спидсьо само си придаваше вид на хладнокръвна, за да издържи, но в действителност бе пред срив. Чинийката под чашата с кафе задрънча, когато я остави на масата с треперещи ръце.
— Съжалявам, аз…
Спидсьо се усмихна едва-едва, а една сълза се търкулна по бузата ѝ. Изтри я припряно и отново изпъна гръб.
— Ние съжаляваме — увери я Мунк. — Знаем колко ви е трудно. Признателни сме, задето отделяте време да ни помогнете.
— Как бих могла да ви откажа помощ? — Нова сълза последва първата.
Миа усети, че ѝ призлява.
Спаси я телефонът, вибриращ в джоба на коженото ѝ яке.
На дисплея се изписа името на Лудвиг Грьонли.
— Трябва да вдигна — извини се тя и излезе в коридора.
— Да?
— Свързах се с него — съобщи Грьонли. — Себастиан Фалк. В Швейцария е, на катераческо пътешествие. Горкият дори не беше разбрал, че е починала.
— Как реагира?
— Изпадна в шок — промърмори Лудвиг. — Изгуби ума и дума. Наложи се да легне и да ми позвъни по-късно.
— Попита ли дали са имали връзка?
— Останах с впечатление, че са били много близки приятели, но нищо повече. Ще хване следващия полет.
— Помоли ли го да се обади, когато дойде?
— Иска да съдейства. Казах му да ми се обади.
— Чудесно. Благодаря ти, Лудвиг.
Миа понечи да се върне в кабинета на директорката на балета, но телефонът ѝ отново иззвъня.
— Здравей — чу се гласът на Габриел Мьорк. — Има ли проблем с телефона ти?
— Да, държи се странно. Ще си купя нов, когато имам време. Откри ли нещо?
— Определено — съобщи младият хакер и едва сега тя забеляза оживлението в гласа му. — Отне ми време, но накрая го намерих.
— Какво научи?
— Открих в Индисиа запис за Каролине Берг във връзка с мъж на име Раймон Трегер.
— Полицията ли я е разследвала? — изненада се Миа.
— Не, не нея, а него. Чудното е, че файлът не съдържа никаква информация — само име на прокурорка от Будьо.
— Файлът в Индисиа е празен?
— Да, напълно, само двете имена, но се обадих на прокурорката. Доста е любопитно, бих казал. Имаш ли минутка?
— Да, давай.
— Оказва се — поде Габриел, — че преди няколко години срещу въпросния Раймон Трегер е заведено доста необичайно дело.
— И каква е връзката му с Вивиан.
— Да, извинявай. Бил ѝ е вуйчо.
— Брат на Каролине Берг?
— Доведен брат.
— В какво е бил заподозрян?
— Тук става интересно — похвана Габриел. — Преди няколко години при различни обстоятелства в Будьо изчезват две малки момиченца. По-късно ги намерили; и двете разказали една и съща странна история.
— А именно?
— Някакъв мъж ги взел и ги завел в къща извън града.
— Сексуално посегателство?
— Ами не, не точно. Играл си е с тях.
— Какво имаш предвид под „играл си е“?
— Точно това. Играли са с кукли, устройвали са чаени партита, маскирали са се…
— А?
— Да, най-шантавото нещо, което съм чувал от дълго време насам.
— И защо не е описано в базата данни?
— Сега ще чуеш — отвърна възбудено Габриел. — И двете момичета са посочили Раймон Трегер, но делото било прекратено.
— Защо?
— Не разбрах, поради някаква техническа причина. Сигурно Анете ще обясни по-добре, но както и да е, оправдали са го и е наел адвокат да се погрижи в регистъра ни да не се впише нищо за него.
— Има ли някакво обяснение?
— Навярно, за да не прекъсва.
— Какво да не прекъсва?
— Работата си. Учител е.
— Шегуваш се.
— Не.
— В Будьо ли?
— Не, преместил се е.
— Знаем ли къде е сега?
— Знаем — оповести победоносно Габриел. — Проследих го. Преподава в прогимназията в Хедрюм, близо до Ларвик.
— По дяволите.
— Точно така. Според теб ще послужи ли за нещо?
— Със сигурност. Браво, Габриел.
— Прокурорката помоли да я държим в течение.
— Окей, предай на Анете.
— Добре.
