— Здрасти, Миа е. Искам да провериш нещо. Става ли?
— Разбира се. Какво?
— Телефонът и лаптопът ѝ пристигнаха ли от криминалистите?
— Не знам, но мога да разбера. Защо?
— Изглежда си е имала гадже, обаче знаем само малкото му име.
— И какво е то?
— Себастиан. Би ли се опитал да научиш кой е?
— Веднага.
Габриел притисна телефона с рамо и защрака с пръсти по клавиатурата. Намери страницата на Вивиан Берг във фейсбук.
— Открих някакъв Себастиан Фалк. Приятели са във фейсбук. Да видим…
— Какво пише за него? И той ли е балетист?
Мунк боботеше на заден план.
— Не, няма вид на балетист. — Габриел преглеждаше страницата, на която бе попаднал. — По-скоро прилича на маниак по екстремни спортове. Пише, че е инструктор по оцеляване в дивата природа — каквото и да означава.
На екрана се появи млад мъж на планински връх. После — в зала за катерене. Трима мъже в кръчма — всеки с по бира. Хеликоптер, а под него нещо виси. Каяк се спуска по бурна река. Габриел Мьорк винаги се бе изумявал колко много информация за личния си живот споделят хората тук.
— Има снимки на… как да се изразя… на дейности на открито, линк към Екстремспортвеко2 във Вос, скачане с парашут, алпинизъм, такива неща — нищо не пише за връзка, но няма значение.
— Имаме ли адрес?
Габриел отвори нов раздел и намери телефонния указател.
— Намирам само един Себастиан Фалк. Ако е същият, живее в Тьойен, има номера му.
— Дай го на Лудвиг. Помоли го да се заеме веднага. Става ли?
— Разбира се.
Последва моментна тишина. Габриел чу как Мунк изломоти нещо, но не разбра какво.
— Трябва ми и друго. Малко е мъгляво, но предполагаме, че някой от семейството е замесен в нещо.
— В какво например?
— Ами не знаем. Ще провериш ли дали не разполагаме със сведения за някого от тях?
— Няма проблем — обеща Габриел.
— Хубаво. Ще ми звъннеш ли, ако изскочи нещо?
— Естествено. Не пътувате ли насам?
— Не, отиваме в Операта.
— Добре. Ще се обадя, ако… — понечи да каже младият хакер, но Миа вече беше затворила.
Габриел си съблече якето, взе си кола от раницата и се логна в системата.
По време на обучението се бе потресъл колко много информация съхранява държавата дори за обикновени граждани.
Преди малко повече от година по цяла нощ търсеше заобиколни пътища към подобни страници, а сега само едно натискане на клавиш му осигуряваше свободен достъп — даже в началото му се струваше твърде просто.
Десет различни бази данни, включително регистър на ДНК, на снимки и пръстови отпечатъци, регистър на личните данни и не на последно място, Индисиа, криминалните досиета, където полицията разполага с подробна информация не само за хора, извършили престъпление, но и за заподозрени, както и за семействата, обкръжението и колегите им.
На някогашните му колеги анархисти в мрежата сигурно щяха да им гръмнат микрочиповете, ако знаеха с какво се занимава сега, но честно казано, вече не му пукаше особено. Да, получил бе няколко саркастични съобщения в IRC чатовете.
Засягаше ли се?
По дяволите, не.
Шестгодишни момиченца висяха от дървета с табелка на врата. Гола девойка върху постеля от пера в кръг от свещи. Вивиан Берг, на двайсет и две, намерена в планинско езеро, умъртвена със забита право в сърцето инжекция антифриз.
Да мислят, каквото щат.
Сега е полицай.
Габриел изпита известна гордост, когато влезе в първата база данни, отпивайки глътка кола.
Кристиане Спидсьо беше грациозна, тъмнокоса жена в средата на трийсетте и нямаше съмнение, че е била танцьорка. В приемната се движеше като балерина, наливаше кафе в чашите с усмивка на уста и вдигната глава, сякаш е на представление, но колкото и да се стараеше да изглежда, че срещата е съвсем обикновена, Миа виждаше колко дълбоко е разтърсена тази красива жена от убийството.
— Мляко или захар?
Грациозната директорка се наведе над масата и посочи сребърен поднос.
— За мен нищо, благодаря — отвърна Мунк.
— Каква трагедия. — Спидсьо хвърли бърз поглед към Миа.
— Нашите съболезнования, сигурно сте преживели същински шок.
Мунк си разкопча палтото.
— Ужасно — поклати глава Спидсьо. — Все още не можем да повярваме. Вивиан. Беше… нашето слънчице.
Усмихна се за момент и поднесе чашата с кафе към устните си.
— Сигурно звучи глупаво, но е вярно. Вивиан не беше като останалите. Не беше толкова самовлюбена, ако ме разбирате.
— Всъщност не — прокашля се с усмивка Мунк.
— Ами знаете — обясни Спидсьо. — Балетисти.
— Все още не разбирам съвсем — призна дружелюбно той.
— Сестра ми танцуваше — вметна Миа.
— О, професионално ли?
— Не, когато бяхме малки. В училищни представления и подобни.
— Великолепно — кимна Спидсьо. — Сред огромната тълпа литературни ценители танцът за съжаление е подценено изкуство, но правим каквото можем. Образоваме масите.
— Добре ли я познавахте? — попита Мунк, като отново се прокашля леко.
