Момчето в снега полностью

— Страхотна работа, Габриел. Ще се видим по-късно. Миа прибра телефона в джоба си и се върна в кабинета на директорката на балета.

Седнал в кантората си на улица „Габриелсгате“, адвокат Тумас Лоренцен гледаше телефона пред себе си с тревога. Очакваше неминуемо обаждане. Няма начин. Ей сега ще му се обадят, гарантирано. Как, по дяволите, се случи? Преди по-малко от седмица откраднаха колата му, мерцедеса, паркиран точно под кантората. И сега откриха возилото при разследване на убийство.

Мамка му, не виждаше никаква логика.

Телефонът на писалището не издаваше и звук. Сякаш бездушният, черен, блестящ предмет му се присмиваше. Тормозеше го с мълчанието си. Искаше му се да го запрати в стената. Звъни, да те вземат дяволите. Така или иначе скоро ще ти се наложи да иззвъниш, защо ме караш да чакам? Лоренцен изгледа свирепо апарата, разхлаби възела на вратовръзката си и се надигна от стола. На път към минибара погледът му попадна върху отражението му в прозореца. Изтормозен ли изглежда? Не се чувстваше така, разбира се, и все пак всичко това му се отразяваше, макар, по дяволите, да нямаше нищо общо с убийството.

Или имаше?

Имаше ли връзка с онова другото?

Лоренцен отвори барчето и си наля голямо уиски в една от кристалните чаши на секцията. Не си даде сметка, че се е втурнал тичешком обратно, за да се настани зад голямото махагоново бюро. Проклетият телефон. Дори не беше хубав като неговия, поръчан специално от Англия — позлатен айфон. Не успя да се въздържи. Беше му ясно, естествено, че не бива да бие на очи, да показва колко пари има, но не устоя на изкушението. Нещо все пак трябваше да си позволи, нали? След всичко направено. Имаха ли представа какъв риск поема, по дяволите? Ядоса се.

Труп, мамка му. И не на някой невръстен наркоман, за когото на никого не му пука. По новините тръбяха навсякъде. Млада жена. Балерина. В езеро. Трескаво сканира ума си, за да открие логика, но там беше празно. Трябваше да е съвпадение, не разбираше как иначе е възможно. По-рано днес му се обадиха от полицията. Някой си Грьонли.

— Тумас Лоренцен ли е?

— Да.

— Вие ли сте собственикът на сив „Мерцедес Бенц“ Е220 с регистрационен номер DN87178?

— Да.

— Твърдите, че колата е била открадната.

— Да, миналата сряда.

— Сигурен ли сте?

Сигурен?

Сигурен е, естествено.

Колата беше паркирана долу. На личното му място. Редно е да бъде защитен от подобни произшествия, щом паркира в задния двор до портата. Въпреки това колата бе изчезнала.

— Обадете ни се, ако ви хрумне нещо.

Лоренцен издърпа вратовръзката от врата си и усети как се поти под мишниците.

Да му хрумне нещо?

Какво означава това?

Разбрали ли са?

Да не би да е само постановка, за да го пипнат?

Да не би всичко да е…

Сам се прекъсна, облегна се назад и едва не се разсмя.

Вярно, беше важна личност. Но да инсценират смъртта на балерина в планинско езеро, да задействат целия вой и медиен цирк само за да го разобличат, не, хе-хе, невъзможно е, разбира се.

Стегни се, Тумас.

Не се вълнувай.

Не забравяй какво каза докторът.

Лоренцен извади кутийка от едно чекмедже и преглътна две кръгли, бели хапчета с малко уиски.

Полиция?

Защо му се обадиха от полицията?

Нали имат вътрешен човек?

Работата му не е ли да ги предпазва от подобни неща?

Лоренцен стана отново, без да отлепя поглед от телефона.

Звъни, дявол да те вземе.

Пресуши уискито и пак напълни чашата, този път се опита да избегне отражението си в прозореца, а мислите му го отведоха натам, накъдето толкова често го насочваха напоследък. Не само заради случилото се, не, може би защото вече беше време.

Взимай парите и изчезвай.

Махни се.

Изтри потта от челото си.

Защо не?

Имаше достатъчно.

От дълго време насам.

Единствената пречка бе, че…

Отпусна се на стола и усети колко изтощен е всъщност.

Ще го открият.

Където и да отиде.

Навсякъде са.

Продаде душата си на Дявола.

Доброволно.

Нямаше изход, нали го предупредиха?

Лоренцен поклати глава и разкопча още едно копче на ризата си.

Дявол да го вземе, колко е горещо тук!

Стегни се, идиот такъв!

Добре, да състави план за действие.

Остави чашата на масата и отвори компютъра. Въведе поискания код и влезе. Числото, изписано на екрана, беше главозамайващо. На обикновения гражданин щяха да са му необходими около сто години, за да изхарчи и трошица от посочената там сума.

Женева.

В главата му започваше да се оформя план, усети колеблива усмивка в ъгълчетата на устните си.

Следващата пратка.

Пръстите му мигновено се насочиха към клавиатурата, разгледа разписанието и картата, появили се пред него.

Имаше връзки, естествено. И те не знаеха за тях.

Тази за последно и после…