Лоренцен се усмихна широко, гаврътна чашата уиски и се заклатушка през кабинета, за да си долее.
Замръзна с чаша в ръка.
Оттеглям се.
Махам се.
Безмълвно кимна към прозореца.
Свърши се.
Засмя се и вдигна чаша за наздравица със себе си, но в същия миг апаратът на писалището се раздвижи.
Изведнъж чашата се изплъзна от ръката му — не усети, преди кристалът да се разбие на пода.
Няколко секунди Тумас Лоренцен остана вцепенен, после, най-накрая взе телефона от бюрото.
— Ало?
Дъждът барабанеше по бронята на черното ауди. Подгизнал, Мунк претича през площада и седна зад волана.
— Отказах се. Не отиваме там.
— Защо? — попита направо Миа.
— Раймон Трегер е в болнични и не успявам да се свържа с него. Може да е навсякъде.
Миа извади от джоба на коженото си яке драже за смучене, а в това време ритъмът на дъжда се ускори и тропотът се усили. Грохотът от потопа навън напомняше оркестър. Хората се щураха като подплашени котки, търсейки подслон.
— Изпратих патрул. Ако го открият, може да размислим, но в момента нямам сили за безсмислено тричасово пътуване.
— До полицията в Ларвик ли?
Мунк потвърди и извади кутия цигари от джоба на мокрото си палто.
— Какво мислиш за Спидсьо?
— Изглежда искрена. На теб как ти се струва?
Шефът ѝ сви рамене.
— Имам усещането, че крие нещо от нас, без да съм съвсем сигурен.
Запали цигара и открехна прозореца. Капките нахлуха в автомобила и се смесиха със сивия дим, но Миа си замълча.
— Как така позволяват на тип, който отвлича малки момиченца, да си запази работата като учител? — възнегодува Мунк, загледан през стъклото.
— Няма причини да се спрат, ако в регистъра липсва информация за него.
Той поклати глава.
— Нещо в системата е напълно сбъркано — измърмори, дръпвайки от цигарата.
В същия миг се разнесе звън от телефона на Миа.
— С Миа Крюгер ли разговарям? — осведоми се мъжки глас.
— Да.
— Здравейте! Казвам се Турфин Накен. Обаждам се от Домоуправители „Бишлет“. На площад „Софие“ 3 ли живеете?
— Да. Какво има?
— На третия етаж ли сте? — продължи мрачно гласът.
— Откъде, казвате, се обаждате?
— Домоуправители „Бишлет“ — ние отговаряме за сградата. Извинете за безпокойството, но в офиса ни е извършен обир с взлом и липсват няколко шперца. Да е станало нещо необичайно в апартамента ви?
Миа размаха ръка, за да разсее дима от цигарата на Мунк и отвори прозореца от своята страна.
— Какво, например? — не схвана Миа.
— Неочаквано посещение, изчезнали вещи, подобни работи…
— Не, не съм забелязала.
— Добре, чудесно — въздъхна Накен облекчено. — Страшно скъпо ще ни излезе с тези шперцове: трябва да се сменят бравите в цялата сграда. Стотици хиляди крони. Колкото до нас, застраховката го поема, но е безсмислено да се губи време, ако никой не е разбрал къде са отишли шперцовете, нали? — разсмя се той.
— Вижте, в момента съм малко заета. — Миа погледна към Мунк, явно бе получил съобщение.
— Да, разбира се, извинете. Налагаше се да проверя. Тогава записвам „всичко ок“ на Крюгер, Миа.
— Точно така.
— Приятен ден!
— И на вас! — пожела му на свой ред тя и затвори.
— Анете — изстреля Мунк.
— И?
— Имаме името на психиатъра.
— Кой психиатър?
— Не ти ли казах? Извинявай. В жилището ѝ са намерени лекарства: антидепресанти, предписани са от личния ѝ лекар, вероятно по препоръка на този човек.
Мунк ѝ показа телефона си.
— Волфганг Ритер?
— Говори ли ти нещо? — попита с видимо задоволство той.
— Не.
— Наистина ли? Волфганг Ритер? Не гледаш ли новини?
Миа поклати глава и бръкна в джоба на якето си за ново драже. Отдавна беше изхвърлила телевизора и доколкото бе възможно, избягваше вестниците. Когато беше малка, гледането на телевизия бе задължително: цялото семейство се събираше във всекидневната в Осгорщран за вечерните новини, но тя вече нямаше сили. По-рано медиите поне поемаха определена отговорност спрямо обществото. Осведомяваха населението. Сега управляваше капиталът. Надали вой, страхът и разни популярни личности се съревноваваха за ефирно време и за лайкове в интернет. Не издържаше дори да погледне заглавните страници в пресата, по възможност отвръщаше очи.
