Мама Ева Крюгер. Беше учителка в училище „Осгорен“ и за нея бе особено важно момичетата да са добри ученички и да са запознати със събитията. Сигри, естествено, беше по-добра. Най-добрата във всичко. Донякъде Миа намираше обяснението за всичко тук, цялото това съвършенство ѝ бе дошло твърде много, дрогата е била своего рода бунт, но цялостната логика ѝ се изплъзваше. Мама и татко. Ева и Шире. Той продаваше бои. За бездетната двойка осиновените близначки бяха дар от бога. Случваше се мама да е малко рязка, но никога твърде строга. Често вкъщи се държеше като учителка, ала нищо повече от това.
Маркус Скуг.
Той е виновен.
— Доктор ЛСД — натърти Мунк.
— Кой?
— Волфганг Ритер. Директорът на „Блакста“. Психиатър, давал е халюциногенни вещества на пациенти с тежки разстройства.
— Никога не съм чувала за него.
— Преди седмица излъчиха дълъг документален филм — „фокус“.
— Не съм го гледала. Не се ли е практикувало още през 70-те?
— Да, разбира се, но вече не. Къде си се отнесла, по дяволите?
Мунк се извъртя на седалката и я изгледа.
— Извинявай — отърси се от мислите си Миа. — Слушам те.
— Привидно напълно здраво момиче. Слънчице. На тежки антидепресанти. Не те ли учудва?
Той се почеса по брадата и се пресегна за поредната цигара, но се отказа.
— Определено — потвърди Миа. — Свързахте ли се с него?
— Необходимо е съдебно решение.
— Лекарска тайна, а?
— Анете се е заела. Това е само формалност, едва ли ще отнеме много време — отбеляза началникът на отдела, а телефонът му зазвъня.
— Да?
— Бяхте ли в дома му?
— Има ли семейство? Свържете се с колегите му от училището и проверете дали някой от тях не знае нещо.
— Изпратете патрул пред къщата. И обявете общодържавно издирване. Да. Той е от изключителна важност за нас. Използвайте всички налични ресурси, доколкото е възможно. Дръж ме в течение. Чудесно. Благодаря.
Затвори и смръщи вежди.
— Ларвик?
— Да. Не го откриват. Не си е вкъщи. Съседите не са го виждали от една седмица.
— Виж ти!
— Подозрително съвпадение, нали?
— Определено — съгласи се Миа. — Трябва ли да се върнем при нея?
— При Каролине Берг ли?
— Да.
— Никак не ми се иска, но се налага.
Мунк въздъхна и забарабани с пръсти по волана.
— Ще дойдеш ли в „Съдебна медицина“?
— Не, искам да говоря с Халвуршен от криминалистите. Според мен е учудващо, че не разполагат с нищо за нас.
— Добре, ще те закарам пътьом. — Мунк изкара колата от паркинга.
— Попитай я за раничките на устата — заръча Миа, когато наближиха седалището на КРИПОС на „Брюнсалеен“.
— Какви ранички по устата?
— Вивиан Берг имаше ранички около устните. Не помня да съм виждала някога подобни.
— Добре.
— Общо съвещание този следобед?
— Към седем-осем часа — потвърди Мунк.
— Ще се видим тогава.
Миа слезе от колата.
Мунк натисна звънеца и изчака да чуе гласа ѝ. Новата патоложка. Лилиан Лун. Изпитваше известно любопитство да се запознае с нея.
— Да?
— Холгер Мунк е.
— О, да, чудесно. Здравейте! Влезте. Намирам се в зала едно. В дъното на коридора. Следвайте музиката.
Мунк не разбираше за какво говори тя, докато не се озова в помещението. Тоновете струяха от самото начало на коридора — положителен нюанс в иначе твърде мрачната обстановка. Не успя да възпре усмивката си, когато чу каква е музиката. Бах. Един от абсолютните му фаворити. И не кое да е изпълнение, а на Глен Гулд. Голдберг вариации. Вкъщи имаше диска. След многократното слушане го знаеше почти наизуст. Пианистът Глен Гулд. Безспорен гений, но и творец на ръба на лудостта. Не успя да избегне асоциацията с Миа, насочвайки се към помещението, откъдето звучеше музиката.
— Ехо!
Потропа на вратата и понечи да влезе, но млад мъж в бяла найлонова престилка, с маска на устата и латексови ръкавици, му препречи пътя.
— Кой сте вие?
— Мунк — представи се той, показвайки полицейската си карта. — Отдел „Убийства“, „Марибуесгате“. Търся Лилиан Лун.
Вътре музиката звучеше по-силно. Деликатните, красиви тонове контрастираха със сивото, хладно помещение и не на последно място с трупа на масата точно пред входа.
— Здравейте, Мунк — изникна внезапно тя от задната стаичка и свали едната си ръкавица, за да го поздрави.
Носеше маска, но я махна.
— Лилиан Лун — представи се усмихнатата жена насреща му.
Тъмна коса. Ясни сини очи. На неговата възраст, ако трябва да гадае.
— Не е вашият — посочи трупа на масата. — Вашият ще пристигне в два. Само довършвам тук и идвам.
— Ще изчакам в коридора — предложи Мунк.
— Чудесно — отново се усмихна Лилиан Лун и се обърна към пресрещналия го мъж. — Ще ми донесеш ли пробите, за които те помолих?
— Пак ли?
— Според мен са замърсени. Стойностите са прекалено високи.
— Да, да, разбира се — съгласи се русокосият мъж, хвърляйки скришом поглед към Мунк, преди да изчезне, откъдето бе дошъл.
