Неочаквано младият рус асистент влезе в стаята, без да почука, и прекъсна разговора им. Незнайно защо избягваше погледа на Мунк.
— Съжалявам за безпокойствието, но още един е на път.
— Свръхдоза ли? — осведоми се Лун.
— Да.
— Дяволите да го вземат. Извинете ме за езика, но какво се случва в този град?
Лилиан Лун поклати ядосано глава и се запъти към вратата. Мунк я последва в коридора.
— Простете, но се налага да ви оставя тук.
Тя свали ръкавиците и маската и му подаде ръка.
— Благодаря ви за помощта.
— Моля. Ще ви звънна веднага щом разбера нещо — обеща тъмнокосата патоложка и бързо се изгуби по коридора, откъдето идваше музиката.
Тео Халвуршен седеше в лабораторията наведен над микроскопа, но бързо се изправи, когато видя кой влиза.
— Лунен лъч — засмя се криминалистът, мъж на средна възраст. — Отдавна не съм те виждал. Къде се губиш?
— Никъде, за съжаление — усмихна се Миа.
— Пак ли те отстраниха? — свали си очилата Халвуршен.
— Така ли се говори?
— Зависи за кого питаш — вдигна рамене любезният криминалист, все така засмян. — Някои разправят, че са те изритали, според други се каниш да отплаваш.
— Второто е вярно, но не стигнах дотам. Възложили са ти балерината, нали?
— О, да — изстена Халвуршен. — Както и цял куп друга работа. Никога няма да успея да я свърша. Дали някой ден ще се спася?
Криминалистът разпери ръце и се огледа. Продълговатата лаборатория беше пълна с документи и кашони от пода до тавана. Поради липсата на прозорци тя изпита чувството, че се намира в мазе, макар да бяха на четвъртия етаж. Халвуршен бе помолил да покрият прозорците, за да не се разсейва.
Тео Халвуршен. Миа познаваше петдесет и няколко годишния криминалист от почти десетилетие и макар да бе известен с непрестанните си оплаквания с колко много работа е затрупан, не би отишла при другиго, за да търси отговор. Халвуршен бе същинско копие на Айнщайн. Не обичаше да си сътрудничи с никого, предпочиташе да върши всичко сам, но резултатът неизменно бе по-добър и точен от това, което вършеха по-долу от четвъртия етаж.
— Не си ли ходил на вилата? — Миа го последва навътре в помещението.
— Кога да намеря време? — Халвуршен си сложи очилата.
Качи се на една табуретка и от някакъв рафт извади малка картонена кутия.
— А как е Брит?
— Все още не ме е зарязала, жалко за нея — смигна той и занесе кутията при микроскопа.
— За мен ли е — посочи я Миа.
— Кое?
— Това тук. Защо държиш на толкова недостъпно място материали от скорошни случаи?
— Лунен лъч — въздъхна Халвуршен, поклащайки глава. — Знам, че всички тичат след теб, заслепени от викторианския ти чар, но не и аз — тук нещата са по протокол.
— И какво е това?
— Зъби. — Той си надяна сини латексови ръкавици.
— Скъпа, не всички убийства са естетически красиви, нито извършени интелигентно, с joie de vivre, за да дадат възможност на Еркюл Поаро или на младата Крюгер да използват сивото си вещество и да останат в историята.
Халвуршен изпусна поредната тежка въздишка и отвори кутията.
— Невръстен дилър е убит с кози крак зад търговския център „Манглерю“. Искат да знаят дали има връзка с убийството на друг гангстер, намерен в парка „Софиенберг“ с разбита челюст. Апетитно, нали?
Както стана дума, Халвуршен се славеше с постоянното си недоволство, но въпреки това Миа го харесваше. Много разследвания стигаха до задънена улица, а невероятно острият поглед на криминалиста изнамираше нужните доказателства и тя знаеше, че те са неговият щит да се опази, зад който се крие, когато светът е против него.
— Значи не ходите на вилата?
— Ходим от време на време — измърмори Халвуршен и отново допря око до микроскопа.
Миа го изчака търпеливо да разгледа избитите зъби, да ги прибере и да въведе в лаптопа на масата зад него информацията.
— Да си дойдем на думата. — Халвуршен отново си свали очилата.
— Вивиан Берг — напомни Миа, вадейки поредното драже от джоба си.
Халвуршен се оттласна със стола и се върна с папка, която сложи пред нея.
— Вече я имаме — отбеляза Миа, след като я прегледа.
— Добре, но нямам повече.
— Това дадохте на КРИПОС, нали?
Халвуршен кимна.
— Да. Казах им същото.
— Какво?
— Това са щуротии. Как да разбера нещо оттук?
— В смисъл? — не схвана Миа.
— Не си ли го чела?
— Да… не. Какво пише там?
Халвуршен изпъшка.
— Цирк. Това пише.
— Цирк ли?
— Наистина не си го прочела. Всеки ден си задавам един и същи въпрос: защо всъщност върша тази работа?
Той изпуфтя тежко, отново се оттласна заедно със стола, върна се с лист хартия и го плъзна към нея.
— Обясни ми — помоли Миа, след като разгледа листа.
— Изобилие — заяви Халвуршен.
— Какво имаш предвид?
— Гаврят се с вас.
— Тоест?
Той въздъхна отново и посочи подадения ѝ лист.
— ДНК.
— Е?
— От цяла Норвегия на едно място. Как да работя, като на местопрестъплението и в колата има повече коса и кожа, отколкото в каналите на плувния комплекс „Фрогнербаде“.
— Това уликите от мерцедеса ли са?
— Да, и от езерото Свартшьон. — Криминалистът се завъртя към един лаптоп.
— Правя го за теб, Лунен лъч.
Вдигна компютъра, за да ѝ го покаже, и отвори някакъв документ.
— Ето.
Миа се вторачи в екрана, но не разбра нищо.
