В катедралата „Св. Олав“ енорийският свещеник седеше в изповедалнята и се чудеше дали идеята наистина е добра. Утринната литургия бе приключила. Богомолците явно вече се бяха отправили за работа. В църквата цареше пълно безмълвие. В свидния му, прекрасен храм отекваше само тишината. Катедралата „Свети Олав“ бе най-красивата в Норвегия. За него нямаше съмнение. Тук бе ръкоположен за дякон преди малко повече от пет години и за свещеник — само шест месеца по-късно. След кратка служба като администратор на енорията в Лилехамер го извикаха обратно и го назначиха за енорийски свещеник и настоятел. Паул Мали нямаше как да не е прещастлив при пътя, отреден му от бог. В историческа перспектива католическата общност в Норвегия не можеше да се мери с протестантската, но през последните години бе настъпила промяна, и то в голяма степен благодарение на новите заселници: Специално за тях вече всяка седмица се отслужваха меси на полски и виетнамски език, но и норвежката аудитория нарастваше значително. Сега всеки божи ден отслужваше цели три литургии, подпомогнат, естествено, от дяконите и капеланите: от осем, от единайсет и от осемнайсет часа. Преди седмица обаче реши да направи промяна в разписанието. Не за самите меси, не — службите бяха чудесно разпределени във времето: сутрешна, обедна и една след работа. Последователите му сами решаваха кога да отделят време от напрегнатия си работен ден и да посетят господа.
Последователи, не, разбира се, думата не е точна — подсмихна се Паул Мали — единствено Исус има последователи — обаче така се чувстваше понякога: сякаш сам той е пастир на стадото. Вече рядко му се случваше да не разпознае нечие лице, но ако видеше непозната физиономия, не пропускаше да се представи на новодошлия. Та нали бе божии избраник, врата към господа — важно е да е близо до хората, вършейки делото си, а не да се дистанцира. Затова и реши да промени дневната програма.
Не по отношение на месите, часовете им бяха отлични, а що се отнася до възможността за изповед. При предишното разпределение изповедалнята беше отворена само половин час през целия ден, между 17:15 и 17:45 ч. Напливът не беше особено голям и той имаше чувството, че времето не е подходящо. Да изповядваш греховете си вечер? Не, не е уместно. След дълъг ден на работа разбираемо е да искаш само да се прибереш вкъщи при семейството, да сложиш масата и навярно да се помолиш на господа в дома си. Един ден му хрумна идея: защо да не отвори изповедалнята след сутрешната служба? Все пак нощта е времето на мрака, когато душата се усамотява. Не изпитваме ли сутрин най-силна нужда да изповядаме греховете си?
Не искаше да се отказва, но както седеше сам в полумрака, усети глад. Повдигна расото си и си завърза обувката. Лъхна го мирис на прясно измит под и смърчови клонки. Не бе ли усетил нотка лимон? Усмихна се от приятната миризма, но беше разочарован, задето се е заблудил. Изповед рано сутрин? Очевидно никой нямаше нито време, нито необходимост от нея. Реши да изчака още няколко минути. Но не, предстояха му и други задачи, а не само да седи сам в малката стаичка и да мирише пода. Сгрешил бе и беше крайно време да си признае. Паул Мали въздъхна, повдигна расото си, за да стане, но ненадейно отвън прокънтяха стъпки.
Нима някой…?
Нима Девата се е смилила над него?
Бързо седна на мястото си и се прекръсти.
Пристъпвайки по твърдия под с лека, колеблива походка, посетителят стигна чак до изповедалнята.
Паул Мали се усмихна широко, когато непознатият открехна вратата на кабинката и силуетът му се плъзна вътре.
Изчака няколко секунди новодошлият да притихне, преди да отвори прозорчето.
— Радвай се, благодатна Марийо! Господ е с тебе, благословена си ти между жените и благословен е плодът на твоята утроба, Исус! Света Марийо, Майко Божия, моли се за нас грешниците, сега и в смъртния ни час. Амин.
Отново се прекръсти, когато чу човекът насреща да приглася:
— Амин.
Звучеше нерешително. Млад мъж. Виждаше го зад решетката, но, естествено, не различаваше чертите му — това бе предназначението на изповедалнята. Близост, ала същевременно достатъчно дистанция, за да изповядаш спокойно греховете си.
— Прости ми, отче, защото съгреших. За… за първи път се изповядвам.
За първи път?
Сърцето на Мали заудря силно под расото. Нищо не може да се сравни с нов мирянин в стадото.
— Аз… не знам… — Младият мъж очевидно се мъчеше да намери пътя към душата си.
— Не бързай, синко — спокойно го насърчи Мали. — Тук сте само ти и Господ. Той не осъжда никого и ще те изслуша, каквото и да пожелаеш да му довериш.
— Благодаря — прошепна непознатият и отново замълча за миг, после събра кураж. — Не знам дали е грях, или по-точно… не засяга мен, но станах свидетел на нещо.
— Така ли? И кого засяга?
— Брат ми — обяви накрая гласът.
Говореше толкова тихо, че се наложи Мали да се доближи до решетката.
— Брат ти ли? Кръвния си брат ли имаш предвид, или някого от общността?
Младият мъж, изглежда, се озадачи от въпроса, но отговори направо.
