Момчето в снега полностью

— Не, не. Той ми е брат. Големият ми брат. Живеем заедно. Останахме само двамата. Родителите ни си отидоха.

— Тъжна вест — благодушно изказа съчувствието си Мали. — И на какво си бил свидетел? Ще споделиш ли нещо с Господа?

Зад решетката отново настана тишина.

— Може ли да попитам нещо? — промълви младият мъж.

— Естествено, синко.

— Дори не знам защо съм тук. Изпитах потребност да поговоря с някого. Сигурно трябваше да отида на психолог, не съм сигурен дали мястото ми е тук. Не искам да преча…

Свещеникът никога не прекъсваше дошлия в изповедалнята, но сега му се стори удачно.

— Синко, важно или маловажно, няма значение. Ако искаш да говориш, си добре дошъл. Не бива да изпитваш срам или вина. Тук се пречистваш, а аз ще те изслушам на драго сърце.

— Благодаря — изрече младият мъж с облекчение.

— Говореше за брат си. Какво си видял?

— Страхувам се за него — сподели непознатият.

— Защо се страхуваш?

— Не прилича на себе си. Страх ме е… да не би да върши разни неща.

— За какви неща става дума? — любопитство загриза Мали.

— Вече не ми говори. Изчезва посред нощ. Заключва се вкъщи. Не ме пуска в стаята си. Според мен крие нещо там.

— Виж ти! На колко години е, ако ми позволиш да попитам?

— На двайсет и осем.

— И с какво се занимава?

— Не работи. Болен е, нали разбирате.

Непознатият отново замълча. Свещеникът чуваше как се върти на пейката. Очевидно не му бе удобно.

— Болен ли? От какво.

— Не знам дали е редно да разказвам всичко това, отче. Имам чувството, че го предавам, струва ми се…

— Това е между теб и Господа — прекъсна го спокойно Мали. — Не предаваш никого. Господ е баща на всички ни.

— Не, няма как. Сгреших. Много ме е страх.

Свещеникът не можеше да си намери място от любопитство.

— От какво се страхуваш, синко?

— Опасен е.

— Какво искаш да кажеш?

— Брат ми. Опасен е.

— Страх те е да не ти навреди ли?

Настана тишина. На Мали му се счу сподавен плач.

— Слушай, синко…

— Не — изправи се младият мъж. — Не смея. Твърде е болезнено. Извинете за безпокойството, отче.

Мали чу как онзи натисна дръжката на вратата и понечи да излезе.

— Синко — поде той със сериозен тон. — Имам предложение. Ще ме изслушаш ли?

Подейства. Непознатият седна тежко.

— Според мен трябва да си идеш у дома, определено, но нека първо да направим уговорка с теб и Господ.

— Каква? — попита тъжно гласът.

— Очевидно ти тежи бреме и разбирам колко ти е трудно, но дойде и вече знаеш кой съм. Сега се прибери, помисли и ще се върнеш, когато почувстваш, че постъпваш правилно. Утре, след няколко дни… няма значение, ала искам да си обещаем да се видим отново. Съгласен ли си?

Тишината продължи дълго. Свещеникът долавяше мъката на младежа, едва ли не чуваше как душата му се разкъсва. Най-накрая новодошлият проговори отново.

— Добре, отче. Ще се върна. Ще бъдете ли тук?

— Разбира се — увери го приятелски Мали. — Ще те очаквам всяка сутрин, не се съмнявай. Ела, когато пожелаеш.

— Благодаря — ободри се младежът. — Оценявам го. Много благодаря.

— Значи, ще се видим пак — кимна свещеникът.

— Непременно, отче. Хиляди благодарности.

Стъпките се разнесоха из църквата и постепенно заглъхнаха. Енорийският свещеник се усмихна.

Явно идеята да изповядва сутрин не беше толкова лоша.

Благослови отново Девата, излезе от изповедалнята и със скръстени на гърдите ръце запристъпва спокойно към сакристията.

Габриел Мьорк спеше на дивана в стаята за почивка. Събуди го Лудвиг Грьонли, влизайки с чаша кафе.

— Какво има?

— КРИПОС дойдоха. Мунк провежда съвещание. Едва ли е нужно да присъстваш. Общо взето, обсъдихме същите работа преди няколко часа.

— Не, идвам — прозина се Габриел.

Присънило му се беше нещо изключително странно. Той е пощальон. Придвижва се с платноходка. Носи голям пощенски плик. На плика пишеше „Тове и Емилие“. В далечината вижда остров, но колкото и да се старае да направлява лодката, не го достига. Напротив, отдалечава се. За миг се показват тъжните им лица. Писмото става все по-голямо и накрая го завлича сред вълните.

Навярно сънят ми подсказва нещо.

Открай време майка му се интересуваше от сънища: имали огромно значение — означавали повече, отколкото подозираме — всеки образ от съновидението съответствал на елемент от света и всякакви подобни щуротии. Такава си беше тя през последните години — годините на „Ню Ейдж“. Габриел не си падаше по тези работи. Когато майка му разказваше нощните си преживявания той само кимаше незаинтересовано, но сега му се струваше, че подсъзнанието му действително се опитва да му подскаже нещо.

Последните дни работи усилено. Едва смогваше да отговори на съобщенията от къщи. Не бива да ставам като Мунк. Тази мисъл му мина през главата, когато Голи му се обади.

В ЕКОКРИМ беше спокойно. От девет до четири. Работа в офис. Закусваха и вечеряха заедно, вечер си лягаха един до друг.

А сега?

Не съвсем.

Габриел разтърка очи, за да се разсъни. Вратът под яката му беше мокър.

Пощальон.

Подсъзнанието му пазеше следи от реалността.

Тогава беше малък, но, разбира се, помнеше.