Момчето в снега полностью

— Ще се придържаме към втората хипотеза — прекъсна го строго началникът на отдела. — Използва Хеминг, за да ни каже нещо. Показва ни колко е важен.

— Добре, но… — поде русият.

Без да му обърне внимание, Мунк прелисти бележките пред себе си. Прокара ръка по челото си — изведнъж доби уморен вид.

— Чистачите — подсказа Миа.

— Да, именно. Тайнственият Карл Йоверлан е бил, както се изразиха, почасов работник. Ако случаят се разрасне и се появят нови жертви, възможно е да ги намира на места, където работи. Може това да е принципът, а може и да греша.

Миа се замисли.

— Ами ако не намира жертвите там, но все пак използва по някакъв начин местата?

— И планинското езеро ли? — подхвърли иронично тъмнокосият мъж.

— По-скоро си мислехме за Операта — уточни тя. — Чистят ли в Операта? Не сме проверили, нали, Холгер?

— Непременно ще проверим — промърмори Мунк, търкайки си очите.

— Хотел „Лунгрен“ са им били клиенти, знаем. Дали не са работили и за Операта? Ами за други учреждения? Има ли начин да предотвратим нови убийства?

Миа погледна брюнета, а той ѝ отвърна с кимване.

— Напълно подкрепям.

— Чудесно. — Мунк изгледа присъстващите. — Лудвиг?

— Заемам се с фотороботите на този Карл Йоверлан от хотел „Лунгрен“ и фирмата за почистване.

— Хубаво, Юлва? — огледа се, но нея я нямаше.

— Спи — обади се Анете. — Дадох ѝ задача да провери всичко, свързано с фотоапаратите. Би трябвало скоро да открием нещо, дявол да го вземе. Все пак не е привидение.

— Добре — продължи Мунк. — Габриел?

— Ще проверя телефона и компютъра на Курт Ванг и всичко, свързано с Вивиан Берг в социалните мрежи.

Началникът на отдела изглеждаше ужасно уморен, сякаш дори не чу какво казва Габриел.

— Прекрасно. Йон?

Не последва отговор.

— От известно време Къри не се е появявал — чу се гласът на Анете. — Не знам къде е. Пак ще го потърся.

— Хубаво. Имам нужда от цигара. Анете е нашият посредник. Всичко, до което се доберете, ми предавайте чрез нея.

Събралите се кимнаха, надигайки се.

Габриел отиде в кабинета си и понечи да затвори вратата, но Миа ненадейно се шмугна след него.

— Искам да те помоля нещо.

— Разбира се. Какво?

— Психиатърът, Ритер. Трябва ми достъп до архива му.

— В смисъл?

Миа се озърна бързо и сниши глас.

— Всичко налично за всички останали, за другите пациенти. Ще се справиш ли?

— Искаш да му хакна компютъра?

— Да.

— Не знам — проточи Габриел, докато покрай тях мина Мунк, явно изтощен и с цигара в ъгълчето на устните. — Да хакна системата на психиатрия „Блакста“? Чуваш ли се? Ще наруша всички правила на Надзорния орган по защита на данните, освен това вероятно ще загубя работата си и ще вляза за десет години в затвора. Да не говорим, че Мунк ще ме убие. Защо просто не го изискаме?

— Надяваш ли се на успех? — Миа ги гледаше изпитателно. — Ще ни дадат ли достъп според теб.

— Не — призна Габриел.

— И не става въпрос за „Блакста“, за бога. В такъв случай не бих те молила.

— Така ли? А за какво става въпрос?

— Има частна практика до стадион „Юлевол“. Говоря само за тамошните му пациенти.

— А не за „Блакста“?

— Не, единствено за малкия му частен кабинет.

Миа се усмихна и наклони глава настрани.

— Да, Миа, но…

— Благодаря ти — смигна му тя и го погали по ръката. — Обади ми се, когато влезеш в системата.

— Да, но не мога… — понечи да възрази Габриел, ала Миа вече бе на вратата, извадила телефона от джоба на коженото си яке.

Елен Иваршен седеше в колата си пред прогимназията „Морелбакен“ и се разкайваше, задето е поканила толкова много гости. Четирийсет години. Нима бе повод за празнуване? Тя хвърли бегъл поглед към огледалото и се почувства изтощена. Така и изглеждаше: имаше торбички под очите, кожата ѝ сивееше, ъгълчетата на очите ѝ бяха зачервени. Сякаш не бе спала цяла седмица. Защо, за бога, и трябваше да се захваща с това точно сега? Не беше ли щастлива?

Срещна го в магазина. Учител от училището. Не намери нищо специално в срещата им — обикновен клиент.

— С какво мога да ви помогна?

— Искам да купя нови кухненски столове.

— Нещо по-конкретно ли имате предвид?

— Евентуално „Арне Якобсен“. Имате ли?

— Имаме.

— Хм… Ами този на витрината? Откъде е?

— Аз създадох дизайна.

— Наистина ли?

Хвалби. Оказа се много просто. Хареса столовете ѝ. И проектираната от нея салонна маса. И лампите. Изкупи почти цялата ѝ колекция. И всичко това с учителската си заплата? Това бе първата ѝ мисъл — не се заблуждаваше, мебелите ѝ не бяха никак евтини. После обаче ѝ разказа, че е наследил пари от починалата си майка, и тя се засрами от проявената мнителност.

Хайде, съсредоточи се, за бога.

Стига толкова.

За никого не е добре.

Елен Иваршен погледна часовника на телефона си и изпита известно раздразнение. Два без двайсет. Часът при зъболекаря беше след двайсет минути, а дотам предстоеше поне четвърт час шофиране. Нали се разбраха за един и половина? Взе айфона си и опита да му се обади. Отново. Не вдигна. Колко съобщения му бе написала? Петдесет. Отговори ли на някое? Не.

Младежи.