Държеше жертвите си в плен, играеше си с тях като с кукли и накрая изпращаше снимки на близките им.
Национален потрес — пред телевизионните екрани, откъдето се сипеха жестоки подробности, хората гледаха и не вярваха какво им показват.
Наивна Норвегия.
И това — насред Осло.
Не е възможно да е вярно.
Няма толкова зъл човек.
Сигурно е станало в САЩ.
Или някъде по света.
Този не е наш сънародник.
Не се е случило в нашата страна.
Майка му изпадна в състояние, което по-късно той определи като депресия. Съседите — също. Във входа се мяркаха мрачни лица — навели глава, едва се осмеляваха да отворят пощенските си кутии и бързо се шмугваха обратно зад залостените си врати.
Времето е безпощадно.
Ужасът премина.
Ежедневието бавно се върна към обичайния си ход.
Типично по норвежки.
Прощаваме.
Избираме да вярваме в доброто.
Мракът обаче се завърна.
Цяла нощ наблюдава какво се случва с колегите му: дори Мунк, общо взето, добродушен мечок, сновеше по коридорите с вглъбен, помръкнал поглед и свъсени вежди.
Габриел потисна още една прозявка, грабна шише кола от малкия хладилник и на път към залата поразкърши схванатите си крайници.
При влизането му Мунк вече стоеше на подиума до екрана.
— Габриел Мьорк — представи го лаконично той. — Техника, бази данни, социални мрежи.
Три непознати лица му кимнаха, той им отвърна и се настани в дъното на помещението, до Миа.
КРИПОС. Стратегически подход. Двама мъже и една жена. През нощта по коридорите се носеше шепот, чу се и кратък разговор на висок глас между Анете и Мунк, но сега той нямаше нищо против присъствието им, макар това да бе приумица на Микелсон.
Разполагаха с повече хора.
Защо пък не?
Габриел не разбираше какъв е проблемът.
Борба за надмощие?
Сега ли намериха да се състезават?
Понечи да се изкаже, но се отказа.
— Ще обясниш ли за името, Миа?
Мунк погледна седналата безучастно Миа Крюгер.
— Карл Йоверлан — подхвана тя. — Късно се сетих, простете, но ако махнем р-то и си представим, че има две „л“…
Тримата от КРИПОС се извърнаха с любопитство към нея.
— Карл Йове — почуди се жената.
— Карл Льове.
Макар да гледаше мрачно, Миа бе изключително енергична.
— Вината е моя — трябваше да го забележа веднага.
— Ясно — обади се единият инспектор от КРИПОС.
Имаше светла коса и носеше брада. Твърде незабележителна външност. Впрочем, всички изглеждаха така.
— Значи се появи още една връзка с „Братята с лъвски сърца“ — отбеляза другият.
И той носеше брада, но имаше тъмна коса.
И при него не се забелязваше нищо отличително.
Навярно ги подбираха по това — способността им да се смесят с тълпата и да останат незабелязани.
— Да — потвърди Миа. — Йонатан и Карл Льове. В началото се колебаехме, но вече няма никакво съмнение. Използва го съзнателно и директно, играе си с нас.
— Кой беше Карл? — поинтересува се жената.
— Малкият брат. Той оцелява, Йонатан го спасява, но междувременно умира. Малкият Карл живее с усещането, че близките му съжаляват, задето не е загинал той.
— Значи в действителност Карл Йоверлан не съществува. — Този път русокосият инспектор се обърна към Мунк.
— Не и в Осло — изстреля Лудвиг Грьонли и посочи записките си. — Има един в Ставангер, но не и тук, доколкото ни е известно.
— Ами Раймон Грегер? — И жената погледна към Мунк.
— Все още го издирваме — въздъхна той. — За огромно съжаление някакъв идиот в Ларвик съобщи името му на пресата, но все едно. Нищо чудно това да ни улесни. Колкото повече хора знаят, толкова повече очи го търсят — да погледнем на инцидента от тази страна.
— Според основната хипотеза обаче има връзка с Клаус Хеминг? — намеси се тъмнокосият следовател.
— Не е сигурно — поглади брада Мунк.
Присъстващите отново се вторачиха в Миа.
— Към телата е насочен фотоапарат — подхвана тя. — Оставен е адрес на улица „Бергенсгате“. Помислих малко над тези факти и според мен има две вероятности.
В пълна тишина всички очакваха какво ще каже.
— Или Клаус Хеминг е жив…
— Невъзможно — възрази Мунк. — Видях доклада с очите си.
— Или иска да ни насочи към някаква прилика.
— Прилика ли? — чу се откъм русата брада.
— Оприличава се на Хеминг: „Приемайте ме сериозно, чувате ли?“
В помещението отново се възцари тишина: присъстващите осмисляха думите на Миа.
— Няма живи роднини, нали? — обади се жената този път.
— Не — отвърна Мунк.
— Няма съпруга, не и живял с някого, няма деца, дори братя и сестри няма.
— Сигурни ли сме, че е мъртъв? — прозвуча гласът на русата брада.
Въпросът увисна във въздуха като неприятна мисъл, с която никой не изпитва желание да се занимава.
Не и за Габриел.
Клаус Хеминг?
Жив ли е?
Не, това…
Не подкрепяше смъртното наказание, определено не, но в деня, когато се разбра, цяла Норвегия въздъхна с облекчение. Клаус Хеминг се беше самоубил. Беше се обесил в психиатричното отделение с връзките на обувките си.
Справедливо възмездие.
Такова бе усещането.
— Според Норвежката държава и всички, с които разговарях, Клаус Хеминг е мъртъв и погребан за вечни времена в Гробището на Спасителя — увери го Мунк.
— Но — понечи да възрази брюнетът.
