Момчето в снега полностью

Синът ѝ Рюбен тъкмо навърши четиринайсет. Измоли от нея последния, твърде скъп модел телефон, а отговаря ли на повикванията ѝ? Не. Зарежда ли го редовно, за да може да се свърже с него? Не. Плаща ли си сам сметката, както се разбраха? Не. Подрежда ли си поне стаята? Помага ли ѝ с домакинството? Изхвърля ли боклука? Прави ли нещо, за да не се чувства тя глупаво, давайки му пари? Не.

Елен поклати глава и за пореден път опита да му се обади, но пак не ѝ отговори.

Тийнейджъри.

Зъболекар. Защо не ходи на зъболекар?

— Как беше при зъболекаря, Рюбен?

— Зъболекар ли?

В продължение на две седмици водеха един и същи разговор.

— Как мина при зъболекаря, Рюбен?

— Ъъъ, какво?

Вземам си отпуска.

Ще те посрещна след училище.

Чакай ме в един и половина.

Запомни ли?

Трябва ли да напиша бележка на ръката ти?

Елен Иваршен въздъхна и извади червилото си от чантата. Сив косъм ли видя в огледалото? Още един? Налага ли се пак да отиде на фризьор? Нали скоро ходи? Но какво я прихваща? Не ѝ пука за няколко сиви косъма. Това само я разхубавява. Напълно естествено е. Ами червилото? Преди не си слагаше толкова много. Устните ѝ са превъзходни и без да ги разкрасява. Мина ѝ през ума, естествено. Чакам пред училището да взема сина си, но се контя, защото той работи тук. Не ти подхожда, Елен. Омъжена си. Щастливо омъжена.

Е, да, това е относително. Елен Иваршен слезе от колата и тръгна към входа на училището. Не, не беше нещастна, но нещо липсваше. Скучно ли ѝ е? Толкова ли е просто?

Целият ѝ живот е толкова… практично организиран.

Липсва ѝ страстта, тръпката.

Докато ситнеше по площадчето, я застигна слаб дъждец. Почука на вратата на кабинета на заместник-директора.

— Здравейте! С какво мога да ви помогна?

— Търся сина си, Рюбен Иваршен.

— От кой клас е?

— 9 А.

— Да видим. Имат английски с Хайди Лаукванг в стая 104.

Елен Иваршен благодари и тръгна по коридора. Почука на вратата и махна през стъклото. Хайди Лаукванг приближи и си показа главата навън.

— Здравейте! Какво мога да направя за вас?

— Рюбен тук ли е? На зъболекар е и сигурно е забравил.

Лаукванг сбърчи вежди.

— Не, днес не е на училище.

— Сериозно?

Обзета от гняв, Елен Иваршен прехапа устни.

Проклето момче.

Кръшка.

Имаше подозрения, но…

При това днес.

Когато трябва да отидат на зъболекар.

И си взе свободен ден.

Какво си въобразява?

Не, това минава всякакви граници…

Забеляза Мартин през стъклото.

— Може ли да разменя две думи с Мартин?

Лаукванг му махна и флегматичният младеж се домъкна в коридора. Едва се държеше на крака.

— Рюбен не трябваше ли да спи у вас? — процеди през зъби Елен Иваршен.

— Да, но не дойде…

— Истината ли ми казваш, Мартин? — Тя сложи внимателно ръка на рамото му.

Хайди Лаукванг се върна в класната стая, затваряйки вратата след себе си.

— Ами… разбира се. Защо да лъжа?

— Но сте имали уговорка да спи у вас?

Момчето кимна.

— Значи дотук е вярно.

— Всичко е вярно — разпери ръце Мартин. — Нямам представа къде е.

— Не ти ли се е обаждал?

— Не, наистина, кълна се. Повярвайте ми.

— И не си говорил с него?

— Опитах се — и във фейса, и съобщение му написах, но не отговори и сметнах, че…

— Какво сметна?

— … че не сте му разрешили. Знаете как е…

— Как?

— Ами, искам да кажа… Вие сте готина, но баща му е…

— Благодаря ти, Мартин. Извинявай. Вината, разбира се, не е твоя.

Елен Иваршен се овладя и се усмихна.

— Значи не знаеш къде е.

— Нямам никаква представа — сви рамене тийнейджърът.

— Добре, обаче къде би отишъл, ако да кажем ви се прииска да си починете един ден от училище.

Момчето я погледна подозрително.

— Сигурно в „Стуро“ — измърмори накрая.

— Търговският център.

— Да… Не знам.

— Благодаря ти, Мартин. Ако се чуеш с него, предай му, че го търся.

— Окей, госпожо Иваршен.

Младежът се изниза обратно в класната стая.

Така ли? Търговският център в квартал „Стуро“?

По обед?

Ще види той!

Усети как у нея отново се надига гняв, когато прекоси коридора и претича до колата под дъжда.